Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър излезе от гората. Прекоси откритото пространство и махна с ръка на Брамал да го последва. Непознатият пред вратата не откъсваше поглед от него. Не реагираше по никакъв начин. Изглеждаше все така объркан. Ричър стъпи на верандата. Отблизо младежът изглеждаше съвсем безобиден. Едрото му тяло бе изпънало дрехите до пръсване. Нямаше притеснителни издутини, нито пълни джобове. Беше невъоръжен. И много млад. Не представляваше никаква физическа заплаха. И като че ли не блестеше с особен интелект. Най-малкото погледът му бе доста глуповат.

— Кой си ти? — попита Ричър.

— Дойдох да взема нещо — отвърна младежът. Строго погледнато, това не отговаряше на въпроса му, но Ричър реши да го подмине. Към него се присъединиха Брамал и Макензи. Младежът огледа и тримата. Обърканото изражение не слизаше от лицето му. Ричър погледна ключалката. От патрона се бе стекла струйка лепило. Ноубъл бе сменил само една ключалка, най-вероятно на задната врата, и бе сипал лепило в патроните на останалите. Ефективно. Така се пестят парите на данъкоплатците.

— Кои сте вие? — попита младежът.

— Аз пръв ти зададох този въпрос — каза Ричър.

— Не върша нищо нередно.

— Кажи ми малкото си име.

— Мейсън.

— Добре, Мейсън, приятно ми е да се запознаем. Какво търсиш тук?

— Дойдох да взема нещо.

— За кого?

— За мен. Били каза, че мога да го взема.

— Кой е Били?

— Брат ми — отвърна Мейсън.

— Брат ти?

— Е, не съвсем, полубратя сме.

— Къде е той сега?

— Нямам представа. Пак избяга.

— Правил ли го е преди?

— Два пъти, доколкото си спомням. Но този път ми позвъни и ми каза къде е оставил пикапа. Каза, че мога да го взема. Плюс нещо, което е оставил вътре.

— Къде беше пикапът?

— В Каспър.

Ричър кимна. По-близо до Мюл Кросинг, отколкото до Билингс, Монтана. Другият тип бе изминал повече километри от Били. Защо? Дали така се бяха разбрали предварително? Или планираха да тръгнат на югоизток? Да пресекат Небраска и да продължат нататък?

— Какво е оставил тук Били? — попита Ричър.

— Не съм сигурен, че трябва да ви кажа.

— Пари в една кутия?

Младежът изглеждаше изненадан.

— Да — отвърна той. — В кутия за обувки.

— Искаше да му ги занесеш ли?

— Не, сър, каза, че са за мене. Вече бил с човек, който разполагал с много пари.

— Къде?

— Не ми каза. Никога не би ми казал. Все повтаряше: Мейсън, ако някога ти се наложи да се покриеш, не казвай на никого къде отиваш, дори на мен.

— Сигурен ли си, че не ти е казал?

— Да, сър.

— Какво работи Били?

— Кара снегорин.

— А през лятото?

— Доколкото знам, купува и продава разни неща.

— Какви неща продава?

— Най-обикновени. Като на битпазар.

— И къде ги продава?

— Наоколо. Където има купувачи.

— Познаваш ли някой от клиентите му?

— Не.

— А срещал ли си някога жена, която да прилича на моята приятелка тук?

— Не.

— Знаеш ли какво е съучастие?

— Когато двама души правят заедно бизнес.

— Освен това е юридически термин — каза Ричър. — И означава, че ако знаеш някаква тайна и не я разкриеш, също отиваш в затвора. Боя се, че Били отдавна се е отклонил от правия път. Взел е няколко много грешни решения, в резултат на което държавата е конфискувала къщата му. Вчера. Федерален агент е сложил лепило в патроните. Така се прави сега. Това е последната ти възможност да си помогнеш, Мейсън. Ако знаеш къде е Били, по-добре ни кажи, и то веднага.

— Нямам представа къде е — отвърна Мейсън и сякаш бе радостен от това. — Но не се притеснявайте. Сигурен съм, че ще се върне след година-две. Същото се случи и предишните два пъти.

Ричър погледна Брамал, който сви рамене. После Макензи, която кимна. Тя вярваше на думите на младежа. А той попита:

— Как да вляза вътре?

— Никак — разочарова го Ричър. — Няма смисъл. Парите ги няма. Озовали са се във федерално хранилище на улики още преди да се събудиш тази сутрин. Но можеш да задържиш пикапа. Намери си гребло за сняг и той ще стане снегорин. Можеш да влезеш в този бизнес.

Ричър и Брамал проследиха с поглед Мейсън, който си тръгна. Макензи стоеше на верандата и се наслаждаваше на гледката. Вдясно се простираха полегати планини. Старата поща, магазинът за фойерверки… Стадото антилопи. Вляво — ниски скалисти върхове, умалено копие на планините, които се издигаха в далечината.

— Трябва да тръгваме — каза Макензи. — Тя не е тук. Не е и в дома на Портърфилд. Нито е у жената с ягодовия пай. Затова трябва да продължим нататък. И да спрем, преди да стигнем до четвъртото ранчо. Така ще бъдем по-близо. Нищо няма да се случи зад гърба ни. Тя е някъде пред нас.