Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ноубъл поклати глава.

— Не мога да ви помогна в издирването на сестра ви. Съжалявам, госпожо. С какво всъщност разполагате? С множество догадки и надежди за най-доброто. Издирването на човек от страна на федералното правителство струва милиони долари дневно. Трябва да имаме много основателна причина да се захванем с подобно нещо. А вие не можете да ни предоставите такава причина. Разполагате с множество улики, но не и с факти.

Макензи не отговори.

— Но ви желая успех — добави Ноубъл.

Оставиха агента в къщата и се върнаха в Ларами. Ричър се бе излегнал на задната седалка, Макензи седеше отпред и изглеждаше напрегната, а Брамал шофираше с една ръка. Решиха да отседнат в хотела, който Ричър и Брамал бяха използвали предишната вечер. Беше съвсем приличен, като се изключи кафето. Ричър похвали закусвалнята, в която бе ходил, и Брамал го подкрепи. Той също намираше храната там за отлична.

— А после какво? — попита Макензи. — Какво ще правим след закуска? Какъв е следващият ни ход? В момента не разполагаме с нищо.

— Благодарение на Агенцията за борба с наркотиците — отбеляза Брамал.

— Разполагаме с достатъчно улики — отвърна Ричър. — Съгласен съм, че изчезването на Били ни причинява неудобство. За други обаче проблемът е по-сериозен. Например за онази жена в ранчото до старото имение. Тя изпитваше отчаяна нужда от дрога. Започваше да изпада в абстиненция. Очакваше Били с нетърпение. Той обаче няма да дойде. Какво може да направи тя? Утре вече ще потъне в отчаяние. Ще дойде да търси дрога в града. И не само тя, всички клиенти на Били ще дойдат тук. Ако Роуз е пристрастена, тя също ще дойде.

Срещнаха се във фоайето на хотела в осем сутринта. Брамал бе облякъл чиста риза, а Макензи — чиста блуза. Ричър бе с дрехите си от предишния ден, но се чувстваше добре в тях. Бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в закусвалнята и се настаниха на една маса. Заведението допадна на Макензи.

— Възможно е преди шест седмици цената на хапчетата да е скочила драстично и това да е принудило Роуз да продаде пръстена. За да може да си ги позволи — каза тя.

— Възможно е — съгласи се Ричър.

— Иска ми се да става въпрос за хапчета — продължи Макензи. — А не за игли в тоалетната.

— Разбира се.

— Сигурна съм, че агент Ноубъл се изрази най-общо, когато каза, че на черния пазар не се предлагат повече хапчета. Все някой трябва да ги продава.

Ричър не отговори.

— Преди да стигнем до дъното на тази история — продължи Макензи, — искам да разбера защо сестра ми се е озовала в това положение.

— Вероятно причината е в други хора — отвърна Ричър. — Зависи от раната, която е получила. Може да е била само драскотина, но ако става въпрос за тежко нараняване на бойното поле, когато лекарите също са били под обстрел, най-вероятно са ѝ били морфин и са я евакуирали, без да направят нищо повече. Получила е втора доза морфин във военнополевата болница по време на приемането на ранените и трета, докато е чакала да я оперират. След което е прекарала две седмици в интензивното със система за венозно вливане на аналгетици на опиумна основа. Нищо чудно да се е пристрастила още преди да напусне болницата.

— Всичко зависи от раната. Може още да изпитва болка и затова да се нуждае от хапчета. Или да е минала на прах. На игли в тоалетната, ако агент Ноубъл е прав.

— Сестра ви носи ли сребристи дрехи?

— Защо?

— Съседката на Портърфилд може да е видяла именно нея в колата. А тя си спомни, че е зърнала нещо сребристо.

— През зимата ли е било?

— Месец преди началото на пролетта.

— Има зимни якета в сребристи нюанси. Наподобяват фолио. Или високотехнологична материя.

— Сестра ви би ли носила такъв цвят?

— Аз не бих отказала — отвърна Макензи.

Ричър се замисли. Косата, очите, лицето, сребристо яке… Досущ като модел от корицата на лъскаво списание.

Напълно идентично копие.

Отидоха в географския факултет на университета и разгледаха огромния атлас. Обърнаха специално внимание на имотите, западно от разклона край Мюл Кросинг. Най-близо бе разположена къщата на Били, която се намираше на юг от черния път. Ранчото на Портърфилд се простираше северно от него, после идваше ред на съседката му, чийто имот отново се намираше южно от пътя. Бяха посетили всички тези места. Но по-нататък имаше още дванайсет. По шест от двете страни на пътя. Имотите се простираха на шейсет и пет километра навътре в планините. Едва тогава черният път свършваше. И човек нямаше друг избор, освен да свърне обратно. Районът представляваше верига от хълмове, прорязани от път, който свършваше там, където започваше същинската планина.