Ли Чайлд - Точно в полунощ

Третата кола, която видяха, се появи зад тях. Дойде откъм двулентовото шосе, подмина ги и продължи на запад по черния път.

Беше пикап. Отпред имаше стойка за окачване на гребло за чистене на сняг.

Брамал изгледа въпросително спътниците си. Макензи и Ричър кимнаха, затова той запали двигателя и потегли по черния път. Решението бе взето единодушно. Това бе очевидният им ход. Нищо не им струваше да последват пикапа поне до къщата на Били. Така пак щяха да държат пътя под око. Всяка кола щеше да мине достатъчно близо край тях. И те щяха да я разгледат с най-големи подробности. Ако ли пък пикапът подминеше отбивката за дома на Били, винаги можеха да обърнат и да отдадат случилото се на необичайно съвпадение.

— Какво ще правим, ако завие? — попита Макензи.

— Може да е конкурент, който току-що е чул новината — отвърна Ричър. — Може да търси тефтерчето с контактите на Били. Може чистенето на сняг през зимата да е доходен бизнес.

— Ами ако е самият Били?

— Не се съмнявам, че Ноубъл е сменил ключалките. Или е сипал лепило в патроните. Или е заковал вратите. Или е направил каквото там правят сега агентите на АБН. Каквото и да е, то ще ядоса нашия човек. Направо ще го вбеси. Ще го накара да вземе пушката от пикапа и да простреля ключалките. Ще го заварим на верандата с пушка в ръце. И с пръст на спусъка.

— Само ако го последваме.

— Не е прослушал съобщението. Може да ни вземе за мормони. Или за членове на друга секта, в която има жени мисионерки.

Движеха се на не повече от стотина метра зад пикапа. Прекалено близо предвид околната пустош, но въпреки това невидими поради гъстия облак прах. Шофьорът на пикапа не можеше да ги забележи в огледалото.

Двете коли продължиха напред като конвой, потеглил на секретна мисия. Стадото вилороги антилопи пасеше на друга поляна. Изминаха три километра. Оставаше им по-малко от минута при скоростта, с която се движеха. Пикапът намали. Видяха масивния му призрачен силует в прахоляка пред себе си. Брамал изостана. Шофьорът на пикапа натисна спирачката, стоповете светнаха, скоростта падна рязко и колата бавно зави наляво по отбивката към дома на Били.

— След него — каза Ричър. — Не го изпускай.

Брамал погледна Макензи. Тя се поколеба.

— Не е прослушал съобщението — каза Ричър. — Не знае кои сме. Може да сме трима случайни пътници.

— Той знае къде е Роуз — отвърна Макензи.

Брамал зави. По отбивката не се вдигаше прах. Тя се виеше през горите и минаваше по камъни и чакъл. Сега тойотата им се виждаше като на длан. Затова изостанаха. Но въпреки това не изгубиха пикапа от поглед. Той изскачаше от сенките от време на време и слънчевите лъчи го озаряваха на около двеста метра от Ричър и останалите.

— Глупаво е първо да избяга, а после да се върне — подхвърли Ричър.

— Може да е дошъл за парите — предположи Макензи.

Продължиха напред, като поддържаха дистанция.

Пикапът взе последния завой и се скри от погледите им. Още петдесет метра и щеше да излезе от гората. После още стотина метра по отъпканата червеникава пръст и щеше да се озове пред къщата.

— Оставете ме тук — каза Ричър. — Ще измина пеша останалата част от пътя. Ще вървя между дърветата. Мога да мина напряко и да стигна по-бързо.

— Разумно ли е да го правиш? — попита Брамал.

— По-разумно, отколкото да останем заедно. Опитният екип никога не се скупчва на едно място. Така се превръща в лесна мишена.

Брамал спря и Ричър слезе от колата. Брамал потегли. Ричър го изчака да се отдалечи, след което тръгна през гората по права линия — или така поне се надяваше — към последното дърво преди поляната. Стигна до него в мига, в който пикапа спря до къщата. И зачака.

Видя Брамал да спира на стотина метра преди края на пътя. Тойотата бе добре скрита между дърветата. Цялата бе покрита с дебел слой червеникава прах. По-добре от всякакъв камуфлаж.

Ричър продължи да чака. Двигателят на пикапа заглъхна. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе мъж. Млад. Нямаше двайсет и пет. Висок метър и осемдесет. Стотина кила, предимно тлъстини. Едър и безформен. Движеше се бавно и тромаво.

Не беше Били. Джинсите на Били бяха с тясна талия и къси крачоли, а обувките му бяха четирийсет и втори номер.

Едрият младеж извади връзка ключове от джоба си и впери поглед в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Качи се на верандата и се запъти към вратата. Избра един ключ и се наведе към ключалката. Изглеждаше объркан. Докосна патрона с ключ. Изправи се и се обърна рязко, сякаш бе доловил нечие присъствие зад гърба си. Някой с включена камера на фотоапарата. За да го гледат на мобилните си телефони. И да се посмеят.