Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Не забравяйте, че аз съм действащ служител на Агенцията за борба с наркотиците и ние много добре знаем къде се корени проблемът, срещу който се борим.

На корпорациите им отнело осемдесет години, за да се върнат към хероиновия бизнес. Използвали една задна вратичка. Настъпило време, когато хероинът се радвал на лоша слава. Името му се свързвало с престъпници, отрепки и шепа мъртви рок музиканти. С утайката на обществото. Но корпорациите създали негова синтетична версия. Химическо копие. Като еднояйчен близнак — каза Ноубъл и погледна Макензи. — Абсолютно същото вещество с друго име, което звучало сложно, авторитетно и не пораждало негативни асоциации. Всичко било наред. Сега вече можели да го влагат в пасти за зъби. Или в малки бели хапчета. С каква цел? За да предизвикат у пациентите приятни усещания. Да ги надрусат, с други думи. Но не можели да напишат това върху опаковката. Защото рекламирали хапчетата като болкоуспокояващи лекарства. Всеки изпитва болка от време на време, нали?

Но не съвсем. Не и от самото начало. Болката не била проблем. Първо трябвало да основат и финансират разни институти, да отпуснат стипендии. Да убедят лекарите. Да заинтригуват пациентите. В крайна сметка се получило. Болката се превърнала в проблем. Проблем, за който всеки пациент сам съобщавал и който лекарят му не можел да прецени. Симптом, който звучал също толкова смислено и авторитетно, както всички останали. В резултат на това Америка била залята от стотици тонове хероин под формата на хапчета, опаковани в блистери от лъскаво фолио с размер, удобен за дамска чанта или джоб.

Към този момент от историята всички вече се хранеха, а Ноубъл бе във вихъра си. Сякаш преподаваше на новобранци в полицейската академия. Замълча отново, с вилица във въздуха, и каза:

— Искам да подчертая две много важни неща. Първо, по-голямата част от лекарствата попада у пациенти, които наистина се нуждаят от тях. Никой не може да го отрече. Тези лекарства наистина помагат. Но никой не може да отрече и друго: количествата, които незаконно се отклоняват, нанасят огромни вреди. И второ, никой не бива да подценява силата на наркотичното опиянение. Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване. При някои въздействието е толкова силно, че променя изцяло живота им. — Ноубъл замълча, за да отпие глътка от бирата на Били. После продължи: — Говоря за обикновени хора. За типични американци. Които слушат бейзбол и кънтри по радиото. Те са били изкушени от малкото бяло хапче, продавано напълно легално по аптеките. То им е помогнало да се почувстват по-добре. Може би за пръв път в живота си. Те може да са обикновени хора, но не са глупави. На бърза ръка открили други начини, които да им помогнат да се почувстват още по-добре. Това са тъй наречените таблетки с удължено освобождаване, които им позволяват да се чувстват добре през целия ден. Достатъчно е да вземат по едно хапче два пъти дневно. Или три пъти. После открили пластирите. Онези неща, които си лепиш върху кожата. Например, когато искаш да откажеш цигарите. Върху опаковката е изписано чисто и неопетнено име, но това на практика е същият медикамент, за който прабаба ви се е редяла на опашки. Пластирите също поддържат доброто настроение през целия ден. Човек може да си лепне два. Или три. Но най-голям е ефектът от близането им. Или от смученето им. От сгъването им на четири и дъвченето им като дъвка. Освен това е лесно човек да се снабди с повече пластири, отколкото личният му лекар предписва. Достатъчно е да прежали десет долара от време на време. А после стотачка за цяла кутийка, ако е необходимо. Всеки ден, ако е необходимо. Винаги има начини човек да изкара сто долара на ден, нали? Към този момент обаче въпросните обикновени американци вече са се превърнали в безнадеждно пристрастени наркомани. Но не и в собствените си очи. Въпрос и на гордост е. Наркомани са онези, другите, които се боцкат с мръсни игли в кабинките на тоалетните. А те вземат фармацевтичен продукт, произведен в лаборатории от красиви момичета с бели маски, които поднасят епруветки към светлината, а в сините им очи струи загриженост. Гледали са ги в реклами по телевизията, в почивките между инингите на някой бейзболен мач. Истината е, че тези хора поемат далеч по-сериозни рискове. Въпросните пластири не са предназначени за близане или дъвчене. Само през миналата година от това са починали петдесет хиляди души. Обикновени американци. Четири пъти повече, отколкото са жертвите на престъпления с оръжие.