Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Насам ли идва? — попита Брамал.

— Възможно е — отвърна Ричър. — Но нищо чудно да отива другаде. Аз обаче се надявам да пътува насам. Надявам се това да е Били. Той знае къде живее Роуз. Най-малкото защото през зимата чисти снега на пътя до дома ѝ.

— Може да е въоръжен.

— Дали е прослушал онова съобщение? — запита се на глас Ричър.

— Не го проверихме. Възможно е да се е отбил у дома по някое време. Да е влязъл за малко, после да е отишъл някъде. Отсъствахме часове наред.

— Добре — каза Ричър.

— Как искаш да постъпим?

— Ще го причакаме вътре. Най-добре на долния етаж. В камината има ръжен. Аз ще тръгна натам. Ти иди в другата посока. Виж какво ще намериш. В кухнята може да има ножове за пържоли. Обикновено стоят в някое чекмедже.

— А аз какво да правя? — попита Макензи.

— Провери дали мобилният му телефон е още тук. На бюрото в задната стаичка. Ако го намериш, на дисплея трябва да пише, че има едно непрослушано съобщение. В това състояние го остави Брамал. Ако дисплеят е празен, това означава, че Били се е върнал и го е прослушал, но отново е оставил телефона вкъщи. Затова провери и ни кажи какво е положението. Извикай високо и силно. Тогава ще разберем какво става. И как да го посрещнем.

— Ако е Били — обади се Брамал.

— Надявам се на най-доброто — отвърна Ричър.

Слязоха по стълбите, първо Ричър, който свърна вляво, после Брамал, който зави надясно, и накрая Макензи, която тръгна към задната стаичка. Ричър погледна през предния прозорец. Прахолякът приближаваше. Лъчите на залязващото слънце го озаряваха сякаш отвътре. Оставаха около четири минути. Той отиде до камината и взе ръжена. Метър ковано желязо с кука накрая, щръкнала като палец на стопаджия.

— Телефонът е тук — извика Макензи. — На дисплея пише, че има две нови съобщения.

Ричър отвърна:

— Прослушай второто.

Когато Макензи пропусна първото, до Ричър достигна тих статичен шум. Пращенето се повтори, когато тя включи второто съобщение. Разнесе се задъхан, насечен глас, явно притеснен от нещо.

Макензи извика:

— Артър Скорпио оставя ново съобщение за Били. Предупреждава го, че някакъв федерален агент е напуснал Монтана в неизвестна посока. Скорпио нарежда на Били да му се обади. Звучи ядосано. Казва: „Не ме карай да се притеснявам, Били“.

— Сигурно е от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия или от Агенцията за борба с наркотиците в Монтана — предположи Брамал. — И двете структури имат офиси в района.

— Все ми е едно — отвърна Ричър.

Зачакаха.

От сенките в задната част на стаята Ричър видя между дърветата на върха на склона да се подава предната част на автомобил. Не беше пикап, а джип. Шевролет. Голям. Черен на цвят, но покрит с червеникава прах. Базов модел. Евтини джанти, почти никакъв хром. Но с допълнителна антена, монтирана в средата на покрива.

Под гумите на колата проскърца чакъл и тя спря близо до тойотата на Брамал. От нея слезе мъж. Широкоплещест, но не висок, на петдесет и няколко, с вид на човек, който е преживял много. Беше облечен със сив памучен панталон и спортно сако от туид. В движенията му се забелязваше плавност. Можеше да е бил спортист на младини. Предвид особеностите на фигурата му определено не беше бивш спринтьор, по-скоро бе хвърлял гюле или диск. А сега работеше за правителството. Панталонът, сакото и колата ясно показваха това.

— Спокойно — извика Ричър. — Сменяме червения код с оранжев.

— Какво означава това? — отвърна Макензи.

— Ще се опитаме да поговорим с него, преди да предприемем нещо друго.

— Били ли е?

— Сигурен съм, че не е — каза Ричър.

Мъжът, който излезе от колата, приглади сакото си, изправи рамене и тръгна към верандата. По пътя извади служебната си карта. Ричър зърна за миг ремъци под сакото му. На кобур под мишницата.

Вратата отвори Брамал, а Ричър и Макензи застанаха зад него. Мъжът им показа документите си на федерален агент. Златна значка с щит и орел и пластмасова карта, почти като шофьорска книжка, с тази разлика, че на нея пишеше: Министерство на правосъдието на Съединените щати, Агенция за борба с наркотиците. Снимката бе негова, макар че на нея изглеждаше по-млад и възелът на вратовръзката му бе по-стегнат. Според картата името му бе Кърк Ноубъл, а длъжността — специален агент.

Ричър не се сдържа и подхвърли:

— Звучи като име от някой комикс. Кърк Ноубъл, момчето детектив.

Никаква реакция.

— Предполагам, че сте го чували и преди.