Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Колко тежко? — попита Макензи.

— Нямам представа — призна Ричър. — Засега знам само името на медала. Много хора са отличени с него. И аз самият имам „Пурпурно сърце“. Истината е, че този медал си има цена, и то висока. Повечето ранявания оставят някакъв белег. Но човек оздравява и продължава напред. Почти винаги. Поне повечето оздравяват. Не е задължително раняването да е тежко…

— Всички мисии в Ирак и Афганистан са тежки — каза Макензи и впери поглед в лъскавата си червена кола. — Няма да се върна у дома — заяви тя. — Ще остана тук. Роуз е някъде наблизо, сам го казахте. Тя е в беда. Може да е изгубила ръка. Може да е останала инвалид, да няма къде да живее, какво да яде…

Помоли ги да я последват до бюрото на „Херц“, след което да я заведат до дома на Били.

Накамура понесе лаптопа си по коридора към ъгловия кабинет на лейтенанта. Пусна гласовото съобщение, което бяха засекли. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс.

— Видях куриера от Монтана — каза тя. — Остана вътре точно четири минути.

— И какво ни дава това? — попита лейтенантът.

— Моят приятел в лабораторията се справи отлично с определянето на телефонните номера.

— Какво иска? Медал ли?

— Потупване по рамото е достатъчно. Нали се сещате, да се отбиете в стаята му, да го поздравите…

— А ти какво искаш?

— Добре ще е да разберем какъв точно федерален агент се е появил в Билингс. А също и да открием кой е изпратил предупреждението. Дали става въпрос за съдружие, подразделение, франчайз или просто група приятели, които въртят нелегален бизнес?

— Какво искаш да направя?

— Да позвъните в полицейското управление в Билингс и да ги попитате кой се е отбил при тях снощи. Те ще знаят, разбира се, защото федералните ще са ги предупредили предварително от колегиалност.

— И този агент се е запътил към Уайоминг? Обясни ми, моля те, какво ни интересува това?

— Някой е отрязал едно от пипалата на Скорпио. Разберем ли от кого се е уплашил, можем да открием с какво точно се занимава.

Лейтенантът се свърза със секретарката си и ѝ нареди да открие номера на капитана или лейтенанта, или какъвто чин имаше началникът на полицейското управление в Билингс, Монтана. След което да му позвъни и да го свърже с него.

Тримата пристигнаха в дома на Били късно следобед. Слънцето се спускаше зад високите планини в далечината. Вилорогите антилопи хвърляха по-дълги сенки от преди. Цветовете също бяха различни.

Но къщата бе все така пуста. Влязоха през кухнята и се качиха в стаята на Били. Насочиха се право към гардероба. Ричър извади кутиите за обувки и ги сложи на леглото. Макензи прокара пръсти по пачките с банкноти, след което се разрови сред бижутата, вдигна верижки, тънки като косъм, побутна настрани пръстените на випускници от различни гимназии и тези с монограм, които дендитата носят на кутрето си, с черен оникс, заобиколен от миниатюрни диаманти.

— Така ли изглеждаше витрината на онази заложна къща? — попита Макензи.

— По същия начин — отговори Ричър.

— Горката Роуз!

— Познавате ли района?

— Познавам Ларами. Или по-скоро едно време го познавах. Някога влаковете бяха единственият транспорт по тези места. А преди да прокарат релсите, хората са използвали мулета. Вероятно оттук идва името на Мюл Кросинг. Кръстопътят на мулетата.

— Нямате ли в Ларами стари приятели или роднини?

— Пътят до там беше затворен седем месеца в годината. За нас градчето се намираше на другия край на света.

— А какво би могла да запомни сестра ви от Ларами?

— От по-късните години най-вероятно ресторантите и баровете в центъра. Някои магазини може би. Понякога ходехме до университета заради концерт или нещо подобно. Не мисля обаче, че сега би избрала да живее там. Все пак сме на трийсет и пет.

— Къде тогава?

— Забравете всичко, което ви казах. Не обръщайте внимание на предположението ми, че ще се върне към добре позната обстановка. Сгреших. Бях отчаяна. Всяка идея ми се струваше добра. Може да е предпочела тъкмо обратното — напълно непознато място, където никой не е чувал за нея.

— Тя познава Уайоминг.

— Именно. Идеалното място, което предлага и едното, и другото. Познатото и непознатото.

Ричър погледна през прозореца. Над черния път се виеше облак прах. Голям, продълговат и яркочервен на фона на залязващото слънце. Издигаше се нагоре, въртеше се във висините и влачеше дълга опашка. В челото му се виждаше малка точица, която проблясваше от време на време, озарена от слънчевите лъчи. Може би щеше да стигне до тук за шест минути.