Ли Чайлд - Точно в полунощ

Като кинозвезда.

— По дяволите! — възкликна Брамал. — Това е госпожа Макензи.

Близначката. Сандерсън трябва да бе същата. Минималните изисквания на армията към жените гласяха, че кандидатките трябва да имат ръст от поне сто и петдесет сантиметра и тегло от поне четирийсет и пет килограма. Сандерсън би покрила тези критерии. Но оттам насетне щеше да ѝ бъде два пъти по-трудно, отколкото на останалите. Особено с това лице. То бе поразително красиво.

Брамал излезе от колата. Направи две крачки и спря. Макензи също. После излезе и Ричър. Той чу Брамал да казва:

— Госпожо Макензи, не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Успях да изпратя съобщение едва след като кацнахме. Решили сте, че тръгвам от Чикаго, докато всъщност аз излизах от офиса на „Херц“ в Ларами.

— Бях наблизо.

— Разбира се. За което се извинявам най-искрено. Фактите и логиката са ви довели тук, в Уайоминг, но аз не ви позволих да дойдете в ранчото. Казах ви, че не е възможно тя да се е върнала в него.

— Какво се е променило?

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел?

Ричър пристъпи напред, представи се и се ръкува с нея.

— Какво се е променило? — попита отново Брамал.

— Опасявам се, че нищо не се е променило — отвърна Макензи. — Къщата е празна. Явно съм сбъркала. Изгубих цял ден. Съжалявам.

— И защо решихте, че може да се е върнала тук?

— Реших, че познатата обстановка може да изиграе важна роля. Опитах се да разсъждавам като нея. Живяхме щастливо тук. Прекарахме осемнайсет спокойни, безгрижни години. Оттогава насам тя не знае какво е спокойствие. Реших, че може да се стреми именно към него.

Ричър огледа къщата.

— Откога е празна? — попита той.

— Мисля, че сегашните собственици я използват като лятна вила — отвърна Макензи.

— Още е лято.

— Явно са пропуснали тази година.

— Помните ли кой я купи?

Макензи поклати глава.

— Не мисля, че съм знаела някога. Бях вече в колежа, а Роуз беше в „Уест Пойнт“.

— Роуз ли я наричате?

— Да. Джейн и Роуз.

— Как се почувствахте, когато разбрахте, че родителите ви са продали ранчото?

— Мога ли да попитам на какво се дължи интересът ви към семейните ми дела?

Ричър разказа историята още веднъж, като започна от автобуса в Милуоки и завърши с прекосяването на Сноуи Рейндж. Някакво вътрешно чувство обаче го накара да пропусне по-конфликтните моменти. Придържаше се строго към издирването на притежателката на пръстена и не спомена нито Скорпио, нито Били, нито онова, с което се занимаваха двамата. Завърши с вещите, открити в дома на Сай Портърфилд — в килера, дневната, банята и мокрото помещение.

Макензи помълча секунда-две, преди да попита:

— Кой номер бяха ботите?

— Трийсет и шести.

— Добре.

Ричър погледна косата ѝ. Разрошена, оплетена. А може би по-подходящите думи бяха дива и неопитомена. Сигурно я миеше с големи усилия. Също като сестра си.

— Покажете ми гребена си — каза той.

Макензи отново помълча. После каза:

— Да, разбирам.

Тя бръкна в чантата си и извади розов пластмасов гребен. Зъбите му бяха разположени на голямо разстояние един от друг. Не като на обикновените гребени.

— Винаги ли сте използвали тази марка? — попита Ричър.

— Това е единствената, която върши работа.

— Същият е.

— И размерът на обувките съвпада.

Ричър извади пръстена от джоба си и го поднесе на дланта си. Макензи го взе внимателно с изящните си пръсти.

Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък, малък размер.

Тя прочете гравираните инициали. Избра един пръст и свали дизайнерския пръстен, изработен от масивно злато, крещящ и безвкусен като златен зъб. На негово място сложи пръстена на сестра си. На безимения пръст на дясната си ръка. Пасваше идеално. Открояваше се, както би трябвало, излъчваше гордост, както би трябвало, и не бе голям като трофей от стрелбище в лунапарк. Ричър си представи същата ръка, може би малко по-слаба, с по-мургав загар, с няколко белега, по-светли на фона на загорялата кожа.

Представи си и същото лице по същия начин.

— Споменахте, че сте купили пръстена — каза Макензи.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Мога ли да го откупя от вас?

— Не се продава. Той е подарък за сестра ви.

— Мога да ѝ го предам.

— Същото можеше да направи и онази служителка от „Уест Пойнт“, с която разговарях. Евентуално.

— Смятате, че трябва да ѝ го предадете лично?

— Трябва да се уверя, че тя е добре.

— Никога не сте я виждали.