Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Но така и не разбрахте със сигурност.

— Повече не го видях. Загина месец по-късно. Никой не спомена нито дума за вдовица, партньорка, приятелка. Дори за сексуална робиня или заложница, ако щете. Затова предположих, че съм сгрешила. И реших да забравя случката.

— Колко дълго живя той тук?

— Пет години може би.

— А някой от съседите ви имаше ли представа как се е издържал Портърфилд?

— Само клюки, нищо конкретно.

— И все пак какво се говореше за него?

— Че разполага с доста пари. Че е богаташ от друг щат, дошъл тук, за да преоткрие себе си. Или да намери вдъхновение. Случва се от време на време. За някои предполагаме, че са писатели, дошли да напишат нов роман.

В този момент на повече от петстотин километра от къщата на съседката на Портърфилд, в Рапид Сити, Южна Дакота, продавачът от щанда за закуски в магазина за хранителни стоки тъкмо върна рестото за един сандвич с бекон и диетична сода, взе телефона и позвъни в полицейското управление.

— Извинете — каза той, — мисля, че при вас работи една жена… инспектор… с азиатска външност. Може би американка от японски произход. Трябва да говоря с нея.

Диспечерът прехвърли разговора и след секунда в слушалката прозвуча глас, който каза:

— Накамура, „Кражби“.

— Обажда се продавачът от магазина за хранителни стоки. На ъгъла, точно срещу пералнята на Артър Скорпио. Трябва да ви кажа нещо, преди да го откриете сама и да ми се ядосате.

— Какво има?

— Току-що дойде Артър Скорпио.

— И?

— Купи си друг телефон.

— Преди колко време?

— Преди пет минути.

— Кой телефон?

— Първият отляво.

В същия момент Артър Скорпио отново звънна на Били в Уайоминг. И отново не получи отговор. Включи се гласовата поща и толкова.

— Здравей, Били, обажда се Артър — каза Скорпио. — Трябва да те чуя. Караш ме да се тревожа. Защо не си вдигаш телефона? Не забравяй, че онзи тип идва. Може да не е сам. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс. Нямаме представа къде ще отиде след това. Отваряй си очите. И ми позвъни. Не ме карай да се притеснявам, Били.

Телефонът на Брамал изписука. Ричър предположи, че е получил съобщение. Вече бе започнал да различава звуковите сигнали. Жената с избелялата червена рокля стана и започна да събира празните чаши от лимонада.

Брамал прочете съобщението. Два пъти.

— Госпожо, лимонадата беше чудесна — каза той, — но се опасявам, че трябва да тръгваме.

Изправи се и тръгна към вратата. Ричър погледна жената, сви рамене и вдигна ръце да покаже, че и той не знае какво става. Още един универсален жест: Да, знам, но по-добре да последвам смахнатия си приятел. Настигна Брамал навън и изчака да отидат до колата.

— Какво има? — попита той.

— Госпожа Макензи не е доволна от напредъка ми до момента и ме уведомява, че идва в Уайоминг, за да провери някои места в близост до родната им къща. Очевидно е променила мнението си, че сестра ѝ никога не би се върнала в нея.

— Знае ли, че се намираш на сто километра от там?

— Не. Никога не казвам на клиентите си къде съм.

— Защо?

— Обичам да създавам усещане за загадъчност.

— Типично за агент на ФБР.

— Трябва да стигнем преди нея.

— Кога тръгва от Чикаго?

— Ще наеме частен самолет. Да тръгваме веднага. Трябваше да отида първо там, но тя настояваше, че Сандерсън никога не би се върнала. А сега смята, че би могла да го направи. Чудесно! Може Сандерсън да е била в родната си къща през цялото време. На два часа от тук е. За Портърфилд не е било проблем да пътува до там и да се връща.

Шериф Конъли беше прав, че ако някоя правителствена агенция реши да проведе разследване в района, ще се свърже първо с него. Най-малкото от професионална коректност. Точно това се случи. Тъкмо се върна от дома на Портърфилд, и две минути по-късно телефонът му звънна. Обаждаше се служител на Агенцията за борба с наркотиците. Човекът каза, че пътувал на юг от Монтана и рано или късно щял да мине през поверения му окръг. Нямал нищо специално предвид, може би щял да се отбие на едно-две места, но като цяло нищо особено. Благодари за предложението, но не, нямало да има нужда от съдействие. След което затвори.

Има голяма разлика между разстоянието по права линия и изминаваното с автомобил. За да прекосят Сноуи Рейндж, Ричър и Брамал трябваше да тръгнат обратно по черния път, после да се върнат до Мюл Кросинг, да подминат старата поща и магазина за фойерверки и да продължат чак до Ларами, където да потеглят на запад по съвсем друго шосе, започващо на четири преки северно от бара с дупка от куршум в огледалото. Сега вече им оставаха сто километра. Ричър посъветва Брамал да погледне по-оптимистично на нещата. Повече часове означаваха по-голяма сума за фактуриране. Брамал му разказа един виц за адвокат, който умрял и се озовал пред небесните порти. Не е честно, оплакал се той. Аз съм само на четирийсет и пет. Не, не си, отвърнал му свети Петър. Въведохме нова система. Сега се ръководим от часовете, които фактурирате. А според тях ти си на сто петдесет и три.