Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Точно това се опитваме да открием.

— Ако е същата жена.

— Нищо не подсказва, че не е.

— Пръстенът, който ми показахте, беше доста малък — каза Конъли.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Съдите за размера ѝ по чорапите? Те могат да се свият.

— Но обувките не могат. А те също са малки.

— Къде е служила?

— В Ирак и Афганистан. Била е на пет мисии.

— Корав характер.

— Нямате представа.

— Ако е същата жена.

— Възможно е да е тя.

— Защо жена като нея ще се прибере у дома, ще използва парфюмиран сапун и ще носи розови чорапи?

— Очаквам да направи тъкмо това. Подобни неща придават смисъл на завръщането у дома.

Конъли се обърна и огледа задната част на къщата. И счупения прозорец.

— Знам — каза Ричър.

— Какво знаете?

— Не можем да открием кой го е направил. Отлична професионална работа. Чисто проникване, а вътре не е пипнато нищо. Трябва да е бил човек със специално обучение и богат опит, характерни за някои правителствени агенции. Но това звучи нелепо.

— Най-вече защото не виждам какво би могло да иска правителството от Портърфилд — отвърна шерифът. — С каквото и да се е занимавал, е бил дребна риба. Освен това въпросната правителствена агенция би трябвало да се свърже първо с мен. От професионална коректност, а и от практически съображения. Щях да им дам ключовете например.

— В такъв случай дребните престъпници са започнали да работят много по-чисто и професионално.

— Едва ли.

— Кой може да е бил тогава? — попита Ричър.

— Елитни престъпници. От онези, които могат да си позволят най-доброто.

— И какво биха искали те от дребна риба като Портърфилд?

Конъли не отговори.

— Извиняваме се за незаконното проникване — обади се Брамал. — Не искахме да проявим неуважение към закона.

— Не мога да ви помогна в издирването на жената — каза шерифът. — Няма улики за извършено престъпление. Не мога да изпратя сапуна и кърпите в лаборатория. Няма как да оправдая подобен разход. Освен това не разполагам с достатъчно хора.

— Кой може да ни помогне? — попита Брамал. — Съседите?

— Възможно е. Аз съм техният шериф, но, в интерес на истината, изобщо не ги познавам. Идвам тук за втори път. Тази част от окръга е много спокойна. Другите, които не са толкова тихи и мирни, поглъщат цялото ми внимание.

— В такъв случай ще тръгваме — каза Брамал. — Благодарим ви за отделеното време.

В този момент на повече от петстотин километра от планинската вила, в Рапид Сити, Южна Дакота, инспектор Глория Накамура седеше в светлосинята си кола, заела удобна позиция от другата страна на улицата, и наблюдаваше пералнята на Артър Скорпио. Но не предната врата, а задната. Скоро щяха да минат два часа, откакто бе застанала на пост, а не бе видяла нищо интересно.

Но само до този момент. В задната алея се появи един харли дейвидсън с номера от Монтана. Ръмженето на двигателя отекна от околните стени. После заглъхна. Мотористът слезе, задната врата се отвори и той влезе вътре. Накамура си записа часа.

Четири минути по-късно мотористът излезе от пералнята. Яхна мотора и изфуча.

Накамура си записа часа. После пое към участъка.

Брамар и Ричър потеглиха обратно по черния път, после свиха на запад, където очакваха да намерят повече съседи. Брамал гледаше наляво, а Ричър надясно. Споразумяха се да поемат по първата отбивка, която видят, защото тя би трябвало да ги отведе до най-близките съседи на Сай Портърфилд.

Въпросната първа отбивка се появи след осемнайсет-деветнайсет километра. Отляво. За малко да я пропуснат. Беше почти незабележима. Виеше се между дървета, изкачваше стръмни склонове и на места бе ужасно тясна, но въпреки това бе по-добре поддържана от пътя, който водеше до дома на Портърфилд. След пет километра дърветата се разредиха и разкриха обширна равна поляна с великолепна панорама на изток. По средата се издигаше едноетажна къща с каменни основи и широки дъски над тях, на места разкривени и олющени. Предната веранда бе оградена с дървен парапет със струговани подпори. На верандата бе разположена стара църковна пейка, където човек да поседне, да подиша чист въздух и да се наслади на утринното слънце.

Брамал спря сравнително далече от къщата. Провери телефона си и каза:

— Две чертички. Покритието е добро. Могла е да позвъни отвсякъде.

Понечиха да излязат от колата, но преди да успеят, вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена. Явно ги бе чула. Изглеждаше стройна, силна, загоряла от слънцето и вятъра. Беше с избеляла червена рокля и каубойски ботуши. Вероятно наближаваше четирийсет, макар трудно да можеше да се определи. Ричър не би рискувал с точна цифра. Попитаха ли го, щеше да каже трийсет, за да не сбърка, но нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жената е на петдесет. Тя стоеше на прага, поставила ръце на кръста си, и ги наблюдаваше. Не излъчваше враждебност. Все още.