Ли Чайлд - Точно в полунощ

Подминаха табела, която ги уведомяваше, че скоро пътят ще бъде затворен заради наближаващата зима. Започнаха да се изкачват по склоновете на планината и не след дълго бяха на надморска височина от три хиляди метра, обгърнати от разреден планински въздух. Тойотата забави ход, но въпреки това продължи да слаломира покрай скалисти пропасти и съборени от вятъра дървета. Ричър и Брамал имаха чувството, че са се озовали на покрива на света. После пътят се изравни и след един плавен завой, дълъг поне половин километър, започна да се спуска надолу покрай същите пропасти и дървета. Тойотата се движеше по-бързо и по-бързо, подпомогната от собствената си инерция.

След петдесет километра екранът на навигационната система показа тънка паяжина от пътища — два на север, два на юг и нищо между тях.

— Това ли е? — попита Ричър.

— Така мисля — отвърна Брамал. — Очевидно едното ранчо е по-голямо от останалите три. Това трябва да е старата им къща. Останалите са се появили по-късно.

— Сестрите наследили ли са го?

— Родителите им са го продали още докато момичетата са били в колежа. Дошли са нови собственици. Сигурен съм, че същото се е случило и с останалите три.

— Подозираш, че тя се крие в някое от тях?

— Съмнявам се, че човек, който продава пръстена си в заложна къща, може да си позволи да плаща наем.

— Очакваш всички имоти да са празни, така ли?

— Често се случва с фермите. Свиват дейността си, западат и накрая умират. Особено като местната аристокрация се изнесе нанякъде.

— Това описание твое ли е или на Макензи?

— По малко и от двете. Бащата е бил съдия, а по онова време — особено на такова място — това го е превърнало в най-важния човек в целия окръг. Рано или късно всички опират до съда. Госпожа Макензи много добре знае това.

— А защо родителите им са заминали?

— Не можа да ми обясни добре. Можем само да се чудим за причините. Но не се съмнявам, че като деца и двете са имали понита. Със заплатата на окръжен съдия.

— Не се съмнявам, че всички деца в Уайоминг имат понита. Всъщност тук има повече понита, отколкото деца.

— Това беше метафора. За семействата, които изглеждат щастливи, докато нещо не се обърка. И понякога трябва да сменят мястото и да започват отначало.

— Това ли е обяснението на госпожа Макензи?

— По това време тя е била в колеж. Приписва вината за случилото се на Джордж Буш — младши. Твърди, че баща ѝ проявил предприемачески инстинкт. Той напуснал обществения сектор и заработил в частния.

— И какво по-точно е правил?

— Никой не знае, но всичко е рухнало един ден след началото на банковата криза.

— И къде е сега старото момче?

— Починал е скоро след това.

— А майката?

— Също е починала, но неотдавна. Госпожа Макензи още не се е съвзела от загубата.

— Това обяснява внезапния интерес към отчуждената близначка.

— Именно — съгласи се Брамал. — Въпросната отчуждена близначка е единствената ѝ роднина.

Нямаше как да разберат кое отклонение води до най-голямото ранчо, защото всички пътища чезнеха в далечината. Опитаха се да отгатнат по ширината на пътя, по неговата конструкция или по някакъв друг признак за архитектурно величие. В крайна сметка стигнаха до извода, че едно от отклоненията е по-широко от останалите. Нищо чудно и настилката да бе по-добра. В началото на отбивката ги посрещнаха високи купчини камъни, които може би някога бяха играли ролята на церемониална порта. Нещо като археологически останки от величествен в миналото дворец.

Тойотата зави по пътя и заизкачва стръмния склон.

Старото имение се оказа хем старо, хем имение. Беше класически образец на богато ранчо в западните щати, с просторни тучни пасища, тъмнозелени иглолистни гори, скалисти възвишения и долини, в които ромоляха ручеи. В далечината, обвити в мъгла, се извисяваха Скалистите планини. Господарската къща бе обширна постройка от масивни дънери, до която бяха долепени няколко крила. Плевните и гаражите също бяха построени от масивни дънери. Много дървета са били отсечени, помисли си Ричър, и то все огромни и тежки, след което са били окастрени и огладени с брадви и съединени с помощта на дибли и сглобки. Ранчото наподобяваше стара реклама на туристическа агенция, окачена на стената на някое летище.

С изключение на колата, седан, последен модел, паркирана под ъгъл, и жената, застанала до нея. Въпросният седан бе луксозен модел на шевролет, червен, с внушителна решетка отпред и стикери с баркодове на задните прозорци. Жената бе нисичка и слаба. Малко под метър и шейсет, четирийсет и пет килограма. Бе с прозрачна бяла блуза под разкопчаното кожено яке и джинси, напъхани във високи ботуши. На рамото ѝ бе преметната чанта. Имаше дълга гъста коса, разрошена и заплетена, предимно червена, но и с по-светли, избелели от слънцето кичури. Лицето ѝ приличаше на илюстрация от книга. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи с открит, прям поглед. Червени устни, излъчващи увереност, типична за човек, свикнал да държи нещата под контрол. Почти усмихнати. Лъчезарна, но сдържана и уравновесена. Трябва да бе на трийсет и няколко, но изглеждаше много по-млада.