Ли Чайлд - Точно в полунощ

Най-сетне пред погледите им изникна последната къща. Приличаше на онази, която бяха посетили току-що, непретенциозна дървена хижа с големи прозорци и приказна гледка. Брамал излезе на пътя, който водеше към нея, и спря на известно разстояние от входа.

Предната врата се отвори. В сянката ѝ стоеше жена. Явно бе чула приближаването на колата. Пристъпи напред, на слънце, изпълнена с надежда. Приличаше на съседката на Портърфилд, но изглеждаше напрегната. Разстроена от нещо. Огледа околността, после закова поглед в колата.

Брамал излезе. Тя впери очи в него. Излезе и Макензи. Тя впери очи в нея. Накрая излезе Ричър. Тя впери очи в него. Никой повече не излезе.

Жената се олюля, сякаш току-що бе получила удар по главата. Подпря се на рамката на вратата и попита:

— Да сте виждали Били?

Никой не отговори.

— Помислих си, че може да е с вас. Да си е купил нова кола. Трябваше да дойде.

— Защо? — попита Ричър.

— Не сте ли го виждали?

— Кой е Били? — поинтересува се Макензи.

— Ще стигнем и до това — отвърна Ричър. А на жената на прага каза: — Искам първо да ви попитам нещо и едва след това ще ви разкажа за Били.

— Какъв е въпросът?

— Разкажете ми за другата жена, която много прилича на моята приятелка тук. Все едно са близначки.

— Каква друга жена?

— Току-що ви казах. Концентрирайте се. Прилича на моята приятелка. И живее наблизо.

— Никога не съм я виждала.

— Може да е приятелка на Били.

— Не я познавам.

— Сигурна ли сте?

— Жена, която прилича на нея? Никога не съм я виждала.

— А чували ли сте името Роуз?

— Никога. А сега ми разкажете за Били.

— Още не съм се срещнал с него — призна Ричър. — Но чух, че привилегиите му са отменени. А килерът му е празен. И ще остане празен, докато не се погрижи за един местен проблем. Което той още не е направил. Знам го със сигурност, защото аз съм неговият проблем. Ако случайно се отбие, кажете му, че го търся. Аз съм Невероятния Хълк. Предайте му, че ще му отида на гости. Опишете ме добре. Може да ви даде двайсетачка. Или безплатна доза.

Брамал и Ричър ѝ разказаха историята в колата. Но не цялата. Премълчаха някои неща и създадоха впечатлението, че случайно са попаднали на Били. Споменаха кутията с пари, но не и тази с бижутата.

Макензи обаче бе умна жена.

— Защо изобщо сте ходили в дома му? — попита тя. Въпросът заедно с недоверчивия ѝ поглед ги накара да ѝ разкажат абсолютно всичко от началото до края, включително за Скорпио, Портърфилд, Били и телефонните съобщения, засечени от Накамура.

— С други думи — обобщи Макензи, — през последните две години Роуз се е забъркала с наркопласьори и наркомани. Метамфетамини и хероин. С всички последствия. Като връзката с някакъв тип, изяден от мечка.

Брамар и Ричър не отговориха.

— Пристрастена ли е? — попита тихо Макензи.

Едва тогава ѝ казаха за кутията с бижута. И тя се разплака.

Върнаха се в старото имение, където Макензи бе оставила взетия под наем автомобил. Яркочервената ѝ кола се открояваше като крещящо петно върху пасторалния пейзаж.

— Притеснява ме обстоятелството, че е изминало твърде много време — каза тя. — Изгубила е гребена най-малко преди година и половина. А може да е станало и няколко месеца по-рано. Тоест преди две години или дори повече. Пръстенът ѝ обаче е напуснал Уайоминг преди шест седмици. Не смятате ли, че той е последното, с което би се разделила? Не смятате ли, че е навлязла в някакъв финален етап?

— Обърнахте ли се към армията, докато се опитвахте да откриете сестра си? — попита Ричър.

— Да, но не ми казаха нищо. Оправдаха се със законови ограничения. При други обстоятелства бих приветствала подобна реакция.

— Звъннах на едно място. Помолих за услуга. Не разполагаха с много. Имаха списък на оценките ѝ в „Уест Пойнт“. Справила се е много добре.

— Спомням си.

— А също и списък на мисиите ѝ в Ирак и Афганистан. Общо пет на брой.

— Добре.

— И списък с медалите ѝ.

— Не знаех за тях.

— Получила е „Бронзова звезда“. Тя се връчва за проявен героизъм по време на бойни действия, за изключителни постижения или за отлична служба.

— Не знаех — повтори Макензи.

— Получила е и медал „Пурпурно сърце“.

Макензи потъна в продължително мълчание. След това първо каза:

— Не знаех. — После попита: — За какво? — А накрая възкликна: — О, боже!

Ричър не ѝ цитира устава. Не звучеше приятно. Присъжда се на всеки член на въоръжените сили, който е бил ранен, убит или починал в резултат на раняване.