Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Кои сте вие? — попита Ноубъл.

Тримата се представиха, но само с имената си.

— Какво правите тук? — продължи Ноубъл.

— Чакаме Били — отвърна Ричър. — Той живее тук. Искаме да го попитаме нещо.

— Какво?

— Търсим изчезнала жена. Смятаме, че знае къде да я открием.

— Каква жена?

Ричър не вярваше, че Ноубъл може да им помогне, но знаеше със сигурност, че може да им попречи. Ако искаше, разбира се. Все пак работеше за правителството. Имаше значка с щит и орел. И следваше дебел наръчник с правила.

Затова Ричър му разказа историята от самото начало, без да крие нищо. Но и без да забравя, че неговият слушател е федерален агент. Ето защо извъртя леко нещата и ги представи по начин, при който професионалното минало на участниците в тази история не просто оправдаваше, а изискваше тяхната намеса и едновременно с това ги освобождаваше от каквито и да било обвинения. Заради заслугите им. Майор от резерва със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“, обединил усилия с бивш агент на ФБР с почти четирийсетгодишен стаж, а в момента надлежно регистриран частен детектив в друг щат, за да издирят заедно друг майор от резерва, с „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“. Никой федерален агент не би могъл да възрази срещу това. Не и без да заяви, че всичко, което е направил през живота си, е било безсмислено.

А дори някой да възразеше, на сцената се появяваше близначката , която имаше толкова близка връзка с изчезналата, че за миг оправдаваше всичко. Особено с това лице и тази коса. Ноубъл беше мъж. Дълбоко в себе си не бе в състояние да разсъждава с юридически термини. Най-вероятно си мислеше нещо от рода на: Нима е възможно да съществува още една такава жена?

Ричър изложи майсторски цялата история. А когато приключи, Ноубъл заяви:

— Няма да получите отговор на въпроса си.

— Защо?

— Защото Били няма да се върне.

— Защо?

— Дълга история.

Агентът тръгна по коридора и огледа стълбите. Вдигна глава към тавана. Обходи с поглед стените. Въртеше се насам-натам, наклонил глава като строителен предприемач, който извършва оценка.

— Проверихте ли хладилника? — попита Ноубъл.

— Защо? — учуди се Ричър.

— За храна.

— Не.

Ноубъл се запъти към кухнята. Огледа чиниите в мивката. Отвори хладилника и погледна назад, сякаш за да преброи колко хора има в къщата.

— Можем да си направим яйца с бекон. И да пием бира.

— Ще ядете от храната на Били? — учуди се Макензи.

— Първо, тя вече не е на Били и, второ, длъжен съм да го направя. Никой няма да ми възстанови направените разходи, след като в къщата има храна.

— Кой трябва да ги възстанови?

— Вие в крайна сметка — отвърна Ноубъл. — Данъкоплатците. Аз спестявам вашите пари.

— И ще си приготвите вечеря от продуктите в хладилника на заподозрян?

— Хладилникът е ваш. И мой. Имотът е собственост на федералното правителство от два часа този следобед. Конфискуван е.

— И къде е Били?

— Това е най-дългата част от историята — каза Ноубъл. — По-добре да хапнем нещо.

На тази възраст, след всичко, което бе видял и преживял, Ричър не очакваше в живота му да се случи нещо ново и приятно. Странно, но вечерята от яйца с бекон в кухнята на Били се оказа ново и приятно преживяване. Всички се чувстваха като конспиратори. Или като корабокрушенци. Като случайна група пътници, принудени да прекарат нощта на летището. И които авиокомпанията бе откарала с такси до някой провинциален хотел. Макензи откри свещи и ги запали. Сега заприличаха на актьори в началните сцени на филма. Невинни непознати в непозната среда.

Ноубъл приготвяше вечерята и говореше за хероин. Борбата с този наркотик се оказа не само негово служебно задължение, но и негова неутолима страст. Той познаваше цялата му история. Навремето хероинът бил напълно законна съставка. Производителите го влагали в какви ли не продукти, част от които изключително популярни и в наши дни. От хероин например правели сироп за кашлица. Имало и детски сироп за кашлица с хероин. Който дори бил по-силен, а не по-слаб в сравнение с този за възрастни. Лекарите предписвали хероин на неспокойни бебета, против бронхит, безсъние, нервни разстройства, истерия и какво ли не още. Пациентите обожавали тези лекарства. Смятали ги за ненадминати. Милиони се пристрастили. А корпорациите направили купища лесни пари. Но хората постепенно поумнели и преди началото на Първата световна война хероинът бил поставен извън закона.

Корпорациите обаче не забравили лесните пари. Към този момент от своята история Ноубъл разтопяваше масло в тигана. Той застина с лъжица във въздуха, сякаш за да подчертае думите си.