Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Няма значение. Трябва ли да съм я виждал? Не знам. Вие ми кажете.

Макензи свали пръстена и му го върна. С необичайно изражение на съвършеното си лице.

— Знам — каза Ричър.

— Какво знаете?

— Знам какво си мислите. Вие сте тук, защото сте част от семейството. Брамал е тук, защото му плащате. А аз защо съм тук? Оставям у вас впечатлението, че страдам от някаква мания. Че имам някакъв проблем. Това не е така. Но ви разбирам. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Съвсем не.

— Много сте любезна.

— Предполагам, че е въпрос на чест. Роуз живееше в свят, който не разбирах.

— Нуждаем се от надеждна информация. Сигурна ли сте, че имението е празно?

— Има прах навсякъде, а водата е спряна.

— Къде би могла да отиде Роуз, след като не е тук?

— Това е нелепо!

— Кое? — попита Ричър.

— Трябва да лежа на кушетката на някой психоаналитик, за да отговарям на подобни въпроси.

— Защо?

— Разбирате ли, разигравахме наша собствена фантазия. Представяхме си, че сме господарки на имението и притежаваме цялата долина. И когато някой съсед издигаше къща, това се дължеше единствено на нашата щедрост и благосклонност. Ние им бяхме позволили да построят колибите си. Много по-късно научихме, че татко е продал няколко парцела. Но въпреки това имахме чувството, че все още притежаваме земята. И че около нас живеят роби. Или бедняци. А ние сме техни господари.

— В коя от трите къщи би отишла сестра ви?

— Във всяка от тях.

— Искате ли да се поразходим? Можете да седнете отпред, ако желаете. В края на краищата вие плащате сметката.

Ричър седна отзад, а Макензи зае неговото място отпред. Брамал потегли, но не се върна по пътя, по който дойдоха. Макензи му показа друг маршрут. Маршрут, който двете с Роуз бяха използвали като деца. Идеален за две момичета, които се скитат сред природата, но доста труден за автомобил. Тойотата обаче се справи, макар че прегази няколко фиданки, а на места и четирите колела се забиваха в пръстта като нокти на голяма котка. Не след дълго се показа най-близкото ранчо. Не беше богато и скъпо имение, а продукт на една далеч по-невинна епоха, когато летните вили бяха семпли и непретенциозни. Гледката обаче бе достойна за пощенска картичка.

Брамал и Макензи се отправиха към вратата. Почукаха. И тя се отвори.

На прага се появи мъж. На същата възраст като стареца от пощата в Мюл Кросинг. И също толкова прегърбен и уморен. Брамал му каза нещо, после Макензи добави няколко думи и възрастният човек кимна и ги покани вътре. Брамал се обърна към Ричър и му махна, затова той излезе от колата и се присъедини към тях. Влязоха и старецът отвърна на въпроса им: да, преди много години именно той купил земята и построил къщата. За да има къде семейството му да прекарва ваканциите си. Сега идвал сам. Личеше си. Ричър се огледа, всичко свидетелстваше за тихо и спокойно самотно съществуване.

Старецът си спомни близначките. Идвали от време на време. Но тогава още били две момиченца с разрошени коси и селски роклички. Идвали редовно, докато станали на десет-дванайсет, после — докъм петнайсет — се отбивали все по-рядко, а накрая престанали.

— Да сте виждали Роуз наскоро? — попита Макензи.

— Че къде да я видя? — попита мъжът.

— Може би тук… наоколо.

— Ще прозвучи глупаво, ако ви попитам как изглежда.

Макензи се усмихна.

— Може би малко по-мургава от мен. И в по-добра форма. Възможно е да си е подстригала косата или да е променила цвета ѝ. Може дори да си е направила татуировка. — Тя погледна Брамал и попита: — Пропускам ли нещо?

Брамал изгледа въпросително Ричър. Сега ли ще ѝ кажем, че е била ранена?

— Не — отвърна Ричър вместо него, — сигурен съм, че нашият домакин знае как изглежда тя.

— Не съм я виждал — повтори старецът.

Потеглиха обратно по отклонението, което водеше към дома на самотния възрастен мъж, излязоха на черния път и поеха по отбивка, която се виеше в противоположната посока. Попаднаха на още един идиличен пейзаж, умалена версия на старото имение с по-нова къща и без ромолящ ручей.

Къщата бе празна. Заключени врати, спуснати щори, здрави прозорци. Нито следа от крадци или скитници. Нито следа от Роуз Сандерсън.

Продължиха към следващото ранчо, отново по черен път, който Макензи не си спомняше добре. Тойотата се провираше между дървета, катереше се и се спукаше по хълмове и долини, подскачаше по неравностите и се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Брамал шофираше невъзмутимо. През повечето време въртеше волана с една ръка.