Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Сигурно ни взема за мормони — каза Брамал.

Ричър излезе и вдигна ръка. Универсален жест. Не съм въоръжен. Настроен съм приятелски. Тя помръдна глава, жест, който можеше да бъде отговор на неговия, но можеше и да задава въпрос. Брамал също излезе от колата. Двамата с Ричър тръгнаха към къщата и спряха на известно разстояние от верандата.

— Госпожо, издирваме изчезнала жена — каза Ричър. — Смятаме, че е живяла известно време у вашия съсед Сай Портърфилд. Дали бихте могли да ни кажете нещо по въпроса?

— Трябва да влезете — отвърна жената. — Току-що приготвих лимонада.

Ричър и Брамал последваха жената в къщата ѝ. Стените бяха от същите дъски като обшивката отвън, но лакирани до блясък, а не олющени. Кухнята се оказа сумрачно помещение с нисък таван. Жената им наля лимонада в стъклени чаши. Тримата седнаха на масата и тя попита:

— Частни детективи ли сте?

— Аз, да — отвърна Брамал.

Жената погледна Ричър.

— Военен следовател съм — каза той.

Което бе вярно, но някога.

— Миналата година ли умря Сай — попита жената — или по-миналата?

— Миналата — отвърна Ричър. — В началото на пролетта.

— Не го познавах добре. Всъщност дори не съм го виждала отблизо… само един-два пъти. Създаваше впечатление на самотник, който пътува много.

— А какво работеше?

— Никой от нас не знаеше.

— От нас? Обсъждали ли сте го с други хора?

— Нали това правят съседите? Ако не ви харесва, трябва да се преселите на Луната.

— И какво гласеше всеобщото мнение?

— Всички го смятахме за самотник, който пътува много.

— И никой не е забелязал и следа от жена в дома му?

— Никога — отвърна тя.

Звучеше категорично.

— Чували ли сте някога името Серина? — попита Ричър.

— През живота ми ли?

— Тук, наоколо.

— Не.

— А Роуз?

— Не.

— А Сандерсън?

— Не.

— Открихме разни неща в дома на Портърфилд — продължи Ричър.

— Какви неща?

— Дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Малко на брой. Слаби улики.

Жената помълча, после попита:

— Колко слаби?

— Установихме, че банята е била използвана от двама души — отвърна Ричър.

— Хм… — замисли се тя.

— Какво означава това?

— Веднъж се зачудих нещо, но после реших, че съм сбъркала.

— Какво се зачудихте?

— Карах по черния път към Мюл Кросинг. А той идваше насреща ми. Прибираше се у дома. Рядко виждаме друга кола по тези места. Това ни кара да застанем нащрек. Да се приберем в своята лента, да внимаваме повече… Не искаме да се блъснем. Разминахме се и си махнахме, доколкото си спомням. Нищо особено. Бях сигурна обаче, че на седалката до него има някой. Реших, че е момиче. Зърнах я само за миг. Беше се навела леко и извърнала настрани, сякаш бе притиснала тялото си странично към седалката. Не можах да видя лицето ѝ.

— На каква възраст беше?

— Не беше млада. Не беше дете. Но ми се стори доста дребничка и дори крехка. Беше се извърнала, сякаш криеше лицето си от него.

— Странно.

— И видях нещо сребристо. Това си спомням. Нещо сребристо на цвят.

— Това също е странно.

— И аз си помислих същото. Затова запомних случката. На другия ден му отидох на гости. Занесох му пай. Казах, че съм изпекла два. Но всъщност исках да проверя какво става, защото бях чувала какви ли не истории. От трафик на хора до съдебен процес за попечителство. Дали пък наистина не се е занимавал с нещо подобно? Или тя все пак му е била приятелка? Кой знае. Нищо чудно да са се скарали в колата. Реших, че каквото и да е било, вече им е минало и той може да ме запознае с нея.

— Какво се случи?

— Сай се държа странно. Остана приятно изненадан от пая. Държа се много любезно, но не ме покани вътре. Разговаряхме на верандата. Той не беше особено словоохотлив. Подхвърлих, че паят е прекалено голям за сам човек. Исках да подхвана темата, така да се каже. Да му дам възможност да отвърне, че ще го раздели с приятелката си. Сай обаче не го направи. Каза, че ще изяде половината, а другата половина ще увие в алуминиево фолио за след ден-два.

— Какъв пай изпекохте?

— Ягодов — отвърна жената. — На пазара имаше много хубави ягоди. Точно натам се бях запътила, когато го срещнах на пътя.

— Какво се случи след това?

— Нищо. Това беше. Почувствах се неудобно да стоя на верандата и казах, че трябва да си вървя, а той ми благодари за пая и само дето не ме подкани да си тръгна по-бързо.

— До какъв извод стигнахте?

— Беше застанал по особен начин. Не ми позволяваше да гледам към къщата. Криеше нещо вътре. Или някого. После се замислих за онова, което видях в колата. Дали жената не криеше лицето си от мен, а не от него? Може би той ѝ беше казал да се извърне. Сякаш се опитваше да запази самоличността ѝ в тайна.