Ли Чайлд - Точно в полунощ

Каубоят не отговори.

Ричър го наблюдаваше. Наблюдаваше и тримата. Те не отстъпиха нито крачка. Но не направиха и крачка напред. Не помръднаха от местата си. Приличаха на новобранци, които не знаят какво да правят, след като планът им се е объркал. Нещо ги бе извадило от релси. Не беше Макензи. Поглеждаха към нея по-често, отколкото би трябвало по време на подобна конфронтация, но погледите им бяха израз на чисто примитивни инстинкти, а не на факта, че са виждали някъде това лице.

— Не е нужно да сритваме ничий задник — каза каубоят с ботушите.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Особено моя.

— Но се налага да си тръгнете.

— Ще ви направя ответно предложение — заяви Ричър. — Не се закачайте с мен и аз няма да се закачам с вас.

Каубоят кимна. Не беше съгласен, но разбираше посланието. Ричър продължи:

— Виж какво, младежо…

И му направи знак да се приближи, сякаш за да си кажат две думи насаме като двама световни лидери, които си имат доверие. Сложи ръка на лакътя му. Приятелски жест, интимен, заговорнически дори. И стисна. След което прошепна:

— Кажи на онзи, който те е изпратил, че този път не става въпрос за ФБР или АБН. Този път си има работа с американската армия.

Каубоят реагира. Ричър го усети по лакътя. Тогава го пусна и се отдръпна на предишното разстояние от два метра и половина. Разкрачи се леко и изправи рамене. Зае старата си професионална поза. Рано или късно на всеки му минава мисълта за насилие. По-добре да е подготвен. По-добре да изпрати мълчаливо послание, което казва: „Ти май се шегуваш!“. Затова стоеше с вдигната брадичка и изправен гръб, опънал рамене назад, отпуснал свободно ръце. Беше по-едър от повечето хора, което тримата каубои срещу него нямаше как да не забележат. Ефектът от огромното му тяло се допълваше от очите, които повечето хора намираха за красиви, но които можеха да се променят с едно мигване, както човек сменя канала на телевизора и на мястото на забавно предаване се появява страховит документален филм за оцеляването в праисторическата епоха.

Ричър отново смени канала, така да се каже, усмихна се и кимна, сякаш за да омаловажи посланието, което бе излъчил преди миг. Все едно се бе пошегувал и очакваше останалите да оценят шегата. Винаги предлагай на противника възможност да се оттегли с достойнство.

Каубоят с ботушите го разбра. Отвърна на усмивката му, сякаш двама стари приятели са разменили няколко реплики, което се случва непрекъснато, особено в присъствието на толкова красива жена. Обърна се и тръгна, а останалите двама го последваха. Ричър прекоси улицата, застана на отсрещния тротоар и ги наблюдава, докато се скриха зад ъгъла. Там те се качиха на огромен пикап с двойна кабина, паркиран до оградата. Потеглиха, завиха наляво в първата пряка и изчезнаха в мрака.

— Видя ли? — попита Макензи. — Размина се без бой.

Ричър не отговори. Само впери поглед в нея. После погледна към ъгъла, зад който се бе скрил пикапът. Нещо не беше наред. Обърна се към Брамал и попита:

— Минавал ли си курс за техники на разпит?

— Пропуснах всички лекции с изключение на онази за гумения маркуч — отвърна Брамал.

— А нас ни учеха, че умението да провеждаш разпити се основава на умението да слушаш. Този хлапак говореше странно. Изборът на думи беше странен. Накрая заяви, че трябва да се откажем. Какво означава това? От какво да се откажем?

— От нашата мисия — отвърна Макензи. — От търсенето на Роуз. Очевидно е. Имам предвид, че човек може да се откаже само от нещо, което вече е започнал. А ние не правим нищо друго, освен да търсим Роуз. Няма от какво друго да се откажем.

— Кой може да проявява интерес към нашето издирване?

— Кой ли не? Сигурно сме настъпили доста хора по мазолите.

— А кой може да проявява най-голям интерес?

Макензи не отговори.

Кажи на онзи, който те е изпратил.

В главата на Ричър прозвуча гласът на генерал Симпсън.

Може да не иска да бъде намерена.

Нещо не е наред, помисли си той.

— Онзи започна с това, че нямаме работа тук — обясни Ричър. — И завърши с предложение да си тръгнем. Започна с любезно завоалирана заплаха и завърши с любезно завоалирана заплаха. Но беше готов да се сбие между двете заплахи. Мисля, че причината може да бъде само една. Беше неспокоен. Беше се появил нов фактор, за който не е бил уведомен. Не знаеше как да реагира. Бяха го изпратили да сритва задници, но той изведнъж проумя, че ние сме хора, които могат да направят същото. Не беше предупреден за това. Което е странно, защото обикаляме из града и задаваме въпроси, без да се крием. Кой би изпратил някого с подобно послание, без да му опише хората, на които да го предаде?