Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Две минути, момчета. Съвсем наблизо е.

Две минути по-късно в далечния край на гаража се отвори врата и в него влезе бял микробус. Току-що слязъл от магистралата. Напомняше на Стакли за кон, запотен и задъхан след продължителен галоп. Спря така, че задната му врата да се изравни с пикапа, паркиран на място номер едно. Шофьорът на микробуса слезе и отвори задната врата. Извади от там няколко бели кашона, които мъжът от пикапа взе и нареди в каросерията си.

Шофьорът се качи в микробуса, премести го с два метра и отново спря. Повтори процедурата с разтоварването на кашоните с мъжа, паркирал на място номер две. Нареди в протегнатите му ръце висока купчина кашони, след което мъжът се обърна и ги прибра в багажника на колата си. Микробусът се премести и застана до колата на номер три. Така осигури на пикапа от номер едно достатъчно пространство, за да излезе на задна и да напусне гаража през същата врата, през която бе влязъл микробусът.

Добре замислена и добре изпълнена работа, каза си Стакли. И добре подсигурена със стока. От мястото, на което бе застанал, можеше да види какво получаваше мъжът, паркирал на номер четири. Високи дози оксикодон със забавено действие и трансдермални лепенки фентанил в три различни концентрации. Кашоните бяха изработени от хубав здрав картон, бял и гланциран като тези, които използват фармацевтичните компании. Върху тях бяха отпечатани имената на медикаментите. Да, стоката беше истинска. Произведена в Америка. Идваше направо от завода. Чисто злато.

Микробусът продължи към следващото паркомясто и Стакли пристъпи напред. Взе това, което Скорпио му бе казал, че ще получи. Същото количество, което получаваше и Били. Добро количество за слабо населен фермерски район. Прибра кашоните отзад. Метна върху тях одеяло. Никой не можеше да види нищо през прозорците, които бяха покрити с напукано и пожълтяло от времето фолио.

Стакли изчака микробусът да обслужи мъжа от номер седем, даде назад, после включи на първа и излезе от гаража.

В този момент Глория Накамура седеше в своя потънал в мрак и тишина автомобил и наблюдаваше алеята зад обществената пералня на Артър Скорпио. Държеше под око задния вход. Между вратата и касата се процеждаше светлина, сякаш вратата бе открехната сантиметър-два. Нощта бе прохладна. Накамура излезе от колата и предпазливо пристъпи към вратата. Надзърна с едно око през процепа, но не видя нищо, тъй като той бе съвсем малък. Върна се в колата. Опита се да си представи какво правят вътре, за да повишат температурата дотолкова, че да трябва да отворят вратата. Очевидно, че в пералнята имаше сушилни, но те не работеха посред нощ, освен това вратата беше на офиса отзад.

Телефонът ѝ звънна. Обаждаше се приятелят ѝ от отдел „Компютърни престъпления“.

— Отново изгубихме Скорпио — уведоми я той. — Предполагам, че пак е отишъл до магазина и си е купил телефони от друга партида.

— В офиса си е — отвърна Накамура. — Предполагам, че говори по телефона. В момента наблюдавам задната врата.

— Засякохме нещо, което най-вероятно е от него. Триангулирахме сигнала, идва от пералнята. Той позвъни на север от тук, не много надалече. После получи текстово съобщение от същия номер. В него се казва, че всичко е готово за тази вечер, включително новият Били.

— Кога е станало това?

— Току-що. Няма и минута.

— Чакай — каза Накамура.

Светлината между рамката и вратата заструи по-силно. После изчезна напълно. Артър Скорпио излезе в сумрака навън. Обърна се, заключи вратата и тръгна към колата си.

— Да го проследя ли? — попита Накамура.

— Само ще си изхабиш бензина — отвърна приятелят ѝ. — Прибира се у дома си.

— Какво означава „новият Били“?

— Предполагам, че нещо се е случило със стария Били.

Това е работа на Ричър, помисли си Накамура. Явно Били не бе открил достатъчно голямо дърво.

Ричър не беше суеверен. Не страдаше от развинтена фантазия, от лоши предчувствия или каквито и да били екзистенциални страхове. Но когато се събуди с първите слънчеви лъчи, не скочи веднага от леглото. Облегна се на възглавницата и погледна отражението си в огледалото на отсрещната стена. От там сякаш го гледаше непознат. Явно бе настъпил един от онези дни. Това не се случваше само с военните. Хора с много други професии се чувстваха по същия начин. Понякога човек се събужда и знае — благодарение на опит и интуиция, — че денят няма да му донесе нищо добро.

Срещнаха се във фоайето точно в осем, както и предишния ден. Брамал бе облякъл нова риза, а Макензи — нова блуза. Ричър носеше едни и същи дрехи вече трети ден, но отново бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в същото кафене, седнаха на същата маса. Поръчаха си закуска и Брамал повдигна някакъв юридически проблем, който произтичаше от предложението на Ричър да претърсят старите къщи край пътя, западно от ранчото на Портърфилд. Брамал смяташе, че не бива да го правят без заповед за обиск. Най-малкото трябвало да уведомят местните власти. Не било задължително, но било обичайна практика. Един вид колегиалност.