Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Ако вие сте човекът — повтори Ричър. — Случвало се е и преди.

— Ченге ли сте?

— Бях някога. В армията.

Мъжът замълча.

— Синът ми служеше в армията.

— Къде по-точно?

— Беше рейнджър. Загина в Афганистан.

— Съжалявам.

— Не колкото мен.

— Не съм дошъл във връзка с армията — каза Ричър. — Отдавна я напуснах. Въпросът е личен. Търся един човек, за когото знам, че живее в Мюл Кросинг, Уайоминг.

— Но няма да ми кажете името му, докато аз не ви кажа моето. Защото, ако това съм аз, ще ви излъжа. Правилно ли съм разбрал?

— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.

— Ако бях издирван, щях да излъжа при всички случаи, нали?

Ричър кимна.

— Затова най-добре да ми покажете документ за самоличност.

— Знаете ли, имате железни нерви.

— Който не рискува, не печели.

Отначало мъжът не помръдна, явно се колебаеше какво да направи, но накрая поклати глава, усмихна се и извади портфейл от задния джоб на панталона си. Разтвори го и го подаде на Ричър. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в Уайоминг. Снимката бе негова. И адресът бе същият. А името бе Джон Райън Хедли.

— Благодаря ви, господин Хедли. Аз се казвам Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Възрастният мъж взе портфейла си и го пъхна в джоба си.

— Аз ли съм човекът, когото търсите, господин Ричър?

— Не.

— Така си и мислех. Не виждам причина някой да ме търси.

— Издирвам човек на име Саймур Портърфилд. Доколкото разбрах, всички го наричат Сай.

— Опасявам се, че малко сте закъснели за Сай.

— Защо?

— Мъртъв е.

— Откога?

— Някъде от осемнайсет месеца… от началото на миналата пролет.

— Един човек ми каза, че е бил в Южна Дакота преди шест седмици.

— Явно ви е излъгал. Смъртта му бе потвърдена извън всякакво съмнение. Случаят предизвика голяма сензация. Тялото на Сай бе открито полуизядено в планините. Решиха, че е бил нападнат от мечка, вероятно скоро след като се е събудила от зимен сън. Тогава са доста гладни. Други предположиха, че става въпрос за пума. Вътрешностите му бяха разкъсани, а това е характерно за пумите. После се появили гарваните, враните, енотите… Останките му бяха разпилени на голяма площ. Идентифицираха го по зъбите. И ключовете в джоба му. Мисля, че беше през април. Миналия април.

— На колко години беше Сай?

— На около четирийсет.

— И с какво се занимаваше?

— Влезте — каза Хедли. — И бездруго съм сложил кафе.

Ричър го последва по тясната стълба, която водеше към продълговато таванско помещение с островръх покрив и стени с чамова ламперия. Преградни плоскости разделяха помещението на няколко стаи. На печката къкреше кафеварка. Мебелите бяха с доста малки размери. Нямаше канапе и фотьойли. Стълбата бе прекалено тясна, за да минат по нея. Хедли наля две чаши кафе и подаде едната на Ричър. Кафето беше черно, гъсто и миришеше на прегоряло.

— С какво се занимаваше Портърфилд? — повтори въпроса си Ричър.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Хедли. — Но винаги разполагаше с пари. Не прекалено много, но повече, отколкото ми се струваше логично.

— Къде живееше?

— Имаше хижа от дървени трупи горе в планината. На трийсетина километра от тук, на територията на едно старо ранчо. Наблизо не живее никой друг. Сай беше доста затворен.

— На запад от тук ли?

Хедли кимна.

— Тръгнете по черния път. Предполагам, че хижата е празна в момента.

— Кой друг живее в тази посока?

— Не съм сигурен. Виждал съм разни хора да отиват натам, но не ги познавам. Това вече не е поща.

— Тук ли живеехте, когато пощата работеше?

— Да, помня я от дете.

— Колко души са останали наоколо?

— Десет-двайсет.

— Казаха ми, че са пет-шестима.

— Това са само тези, които имат адресна регистрация и си плащат данъците тук. Но има много изоставени имоти. И куп нерегистрирани жители.

— Познавате ли една жена, която също е служила в армията? Много дребничка. Казва се Серина Роуз Сандерсън.

— Не — отвърна Хедли.

— Сигурен ли сте?

— И още как.

— Може да се е омъжила и да е с друга фамилия. Познавате ли някоя Серина?

— Не.

— А Роуз? Може да използва второто си име.

— Не.

— Добре — отвърна Ричър.

— За какво всъщност става въпрос?

Ричър извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. Уест Пойнт 2005.

— Този пръстен е неин. Искам да ѝ го върна. Казаха ми, че Сай Портърфилд го е продал в Рапид Сити преди шест седмици.

— Не е бил той.

— Очевидно.