Ли Чайлд - Точно в полунощ

Скорпио даде на охранителите по двайсет долара и шишенце тиленол, след което ги отпрати по домовете. Те излязоха отпред, а той се върна в задната стаичка. Настани се зад дълъг плот, отрупан с всевъзможна апаратура, която жужеше тихичко. Разкъса найлоновата опаковка на новия си телефон. Активира го и набра номер, който започваше с 307. Уайоминг.

Свободно. Никакъв отговор. Анонимен глас го подкани да остави съобщение.

— Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто беше необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен. Не беше ченге. Не знаеше нищо. Случаен минувач, който се интересуваше от неподходяща вещ в неподходящ момент. Не можах да се отърва от него, затова бях принуден да му дам името на Сай Портърфилд. Което означава, че рано или късно този тип ще се появи и при вас. Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка. Не се шегувам. Прилича на Невероятния Хълк от комиксите. Не му позволявай да се добере до теб. Изпревари го. Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се. — Накрая добави: — Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.

Скорпио затвори и изхвърли телефона в кошчето за боклук.

Ричър пристигна в центъра на Ларами в шест часа вечерта, след като измина двеста четирийсет и пет километра на предната седалка на стар форд бронко, шофиран от мъж, който си изкарваше прехраната, като превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Той остави Ричър на кръстовището на Трета улица и Гранд Авеню, което явно играеше ролята на географски център на градчето. Нищо чудно да бе така. Център или не, мястото изглеждаше тихо и спокойно. В пет часа всички магазини бяха затворили, а за ресторантите и баровете бе още рано.

Ричър обиколи района, за да се ориентира. Железопътната линия беше на запад. Университетът се намираше на изток. На юг се простираше шосето за Колорадо, а на север бе Каспър, откъдето току-що бе пристигнал. Тръгна на запад към релсите и се отби в първия бар, който привлече погледа му. На една от стените имаше огледало с дупка от куршум. Явно някой стар десперадо бе влязъл тук, ядосан на някого или нещо. Може дупката да беше истинска, а може и да не беше. На огледалото му бе все едно.

В салона цареше тишина, клиентите са брояха на пръсти и барманът разполагаше с предостатъчно време. Ричър го попита как да стигне до Мюл Кросинг. Онзи отвърна, че никога не е чувал за това място.

— Какво търсиш? — попита един клиент, който имаше пяна на горната устна от дългата глътка, която бе отпил от бутилката.

Може да обичаше да помага на хората, а може да обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък бе местен всезнайко, който искаше да блесне със знания.

Или комбинация от трите.

— Мюл Кросинг — отвърна Ричър.

— Че там няма нищо! — възкликна непознатият. — Само един магазин за фойерверки.

— Чух, че е малък град.

— Това е малък град. Мюл Кросинг е просто точица на картата. Едно време имаше поща, но я затвориха преди двайсет години. Мисля, че има битпазар. И магазинче, от което да си купиш нещо безалкохолно или чипс. Но няма бензиностанция, в това съм сигурен.

— Колко жители има?

Непознатият отпи нова глътка от бутилката.

— Петима или шестима.

— Само?

— Собственикът на битпазара със сигурност, но онзи с фойерверките — едва ли. Кой би искал да живее над магазин за фойерверки? Аз лично не бих могъл да мигна на подобно място. Предполагам, че живее другаде. Има един черен път в планините. Там има няколко хижи… четири-пет. Според пощенската служба всички те се числят към Мюл Кросинг. Предполагам, че затова там имаше поща. И пощенски код. За пет души. Но така стоят нещата в Уайоминг.

— Къде по-точно се намира Мюл Кросинг?

— На четирийсет минути южно от тук. Тръгни по щатското шосе в посока Колорадо. Оглеждай се за билборд с римски свещи.

Ричър се върна на ъгъла на Трета и Гранд. Беше изпълнен с оптимизъм относно вероятността някой да го качи на стоп. Вляво се намираше университетът, а направо — само на един час път — щатът, който бе легализирал марихуаната. Но пък започваше да се стъмва. А и Мюл Кросинг определено не беше оживен метрополис.

От друга страна, собственикът на битпазара живееше там. И вероятно имаше звънец на вратата.

Ричър тръгна на юг по Трета улица, протегна ръка и изпъна пръст нагоре.