Ли Чайлд - Точно в полунощ

Въпреки това късметът му се усмихна след седем-осем минути. До него спря прашен пикап, шофьорът се наведе към дясната врата и каза, че отива до Каспър, градче, разположено на еднакво разстояние и от Шайен, и от Ларами, на самата магистрала 25. Ричър се качи и се настани удобно. Пикапът бе тойота. С високо окачване и всевъзможни приспособления за офроуд. Имаше вид на превозно средство, което е в състояние да прекоси дори обратната страна на Луната. Носеше се по магистралата със завидна скорост. Шофьорът се оказа слаб и жилав мъж, облечен в евтини джинси и груби обувки. Дърводелец, който бързаше да поправи колкото се може повече покриви, преди да е дошла зимата. И скалолаз през уикендите, добави той. Когато му останели свободни уикенди. Ричър го попита какво е скалолаз. Оказа се, че това е човек, който шофира офроуд, но по терен, осеян с големи канари, или по каменистото дъно на пресъхнали реки. Ричър не обичаше да шофира, но ако трябваше да прецени това хоби от чисто теоретична гледна точка, бе принуден да признае, че звучи забавно, макар и напълно безсмислено.

Накамура подкара шевролета си обратно към пералнята на Скорпио, но в последния момент ѝ хрумна да спре малко по-далече, затова паркира пред магазина за хранителни стоки. Влезе вътре и се огледа. Провери набързо асортимента. Храни в пакети и консервни кутии, хладилници с безалкохолни, сокове и бира, ролки тоалетна хартия, бонбони и чипс, щанд за закуски… Точно зад касата се намираха стелажи, отрупани с всевъзможни дреболии, включително лекарства, витамини, батерии, зарядни устройства за телефони.

И телефони. Видя апарати без кутии, увити само в защитно фолио, които се продаваха без договор с оператор. Заемаха цели два рафта вляво и вдясно от продавача, до избелял надпис, който предупреждаваше бременните да не прекаляват с алкохола.

Накамура посочи телефоните и попита:

— Артър Скорпио случайно да си е купил някой от тези?

— О, господи! — възкликна продавачът.

— Няма проблем, ако си е купил. Трябва ми само информация.

— Да, купи си един. И обезболяващи.

— По-точно?

— Какви обезболяващи ли?

— Не, какъв телефон? Отляво или отдясно беше?

Продавачът се замисли и посочи.

— Отдясно. За мен е по-удобно да се пресегна натам.

— Дай ми съседните два.

Мъжът взе два телефона от десния рафт и Накамура му подаде кредитната си карта. Когато се върна в колата, позвъни на приятеля си от „Компютърни престъпления“.

— Скорпио е купил телефон за еднократна употреба — каза тя. — Взех съседните два от рафта. Ще ти ги донеса. Искам да провериш дали случайно номерата им не са последователни, защото в такъв случай ще можем да подновим подслушването на Скорпио.

— Ще направя всичко възможно — обеща приятелят.

Тери Брамал влезе в хотелската си стая и закачи сакото си в гардероба. Извади телефона си от куфарчето и прослуша оставените съобщения. Първото бе от някакъв човек, за когото дори не беше чувал. Ричър. Снощи се засякохме на бара за сандвичи, а тази сутрин в кафенето. После каза нещо за Артър Скорпио и някакви крадени вещи.

Брамал изтри съобщението, защото бе приключил със Скорпио.

Второто съобщение бе от неговата клиентка госпожа Макензи. Нямаше търпение да разбере докъде е стигнал, което бе напълно разбираемо. И в двата случая бих желала да ви чуя, затова ви моля да се свържете с мен при първа възможност. Той обаче не искаше да се чува с нея. Брамал не обичаше да говори по телефона, особено с нетърпеливи клиенти. Затова реши да ѝ изпрати съобщение, което написа бавно и методично, като използва само десния си показалец: Скъпа госпожо Макензи, напредъкът е задоволителен, надявам се скоро да имам конкретни новини. Поздрави, Т. Брамал.

Натисна бутона за изпращане.

Ричър се намираше в Каспър, където отново бе изправен пред избор. Можеше да продължи по магистрала 25 и да се насочи на югоизток към Шайен и тогава щеше да му се наложи да извърши съвсем кратък преход на запад по магистрала 80. Или можеше да напусне магистралата и да продължи по щатския път. Две бързи страни на триъгълника срещу една бавна. Вечната дилема на всеки стопаджия.

Избра щатския път. До гуша му бе дошло от магистралите. Освен това разполагаше с достатъчно време. Нямаше причина да бърза. Пръстенът бе напуснал Уайоминг преди шест седмици. Това едва ли можеше да се нарече гореща следа. Тръгна на запад, измина повече от два километра, докато магазините, складовете и бензиностанциите отляво и отдясно отстъпиха място на планинска полупустиня, осеяна с рядка растителност. След стотина метра видя табела, на която пишеше: Ларами 245 км. Ричър застана до нея. Имаше чувството, че тази табела е видяла и чула много. Огледа хоризонта. Нямаше и следа от приближаващи автомобили.