Ли Чайлд - Точно в полунощ

Младежите казаха, че знаят билборда с римските свещи. И наистина, след четирийсет минути по спокойния двулентов път видяха яркожълто пано, кацнало върху висок стълб. Рекламата беше старомодна, но атрактивна. Отбиха вдясно и Ричър слезе. Младежите продължиха и той остана сам, заобиколен единствено от тишина. Магазинът за фойерверки бе затворен. На петдесетина метра южно от него се намираше занемарена сграда. Един от прозорците на втория етаж светеше. Битпазарът най-вероятно. Бившата поща.

Ричър тръгна натам.

Накамура занесе лаптопа си в кабинета на лейтенанта и му пусна записа. Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка… Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.

— Нарежда на някого да извърши убийство — каза тя.

— Адвокатът му ще отвърне, че думите му не означават нищо — възрази лейтенантът. — И ще изтъкне обстоятелството, че не сме имали право да подслушваме този телефон.

Накамура замълча.

— Нещо друго? — попита лейтенантът.

— Скорпио спомена някакви привилегии. Нямам представа какво означава това.

— Нещо, свързано с бизнеса, предполагам. Отстъпки, предимства, достъп…

— До какво? Прах за пране?

— Наблюдението ще ни каже.

— Никога не сме попадали на нещо, което да наподобява привилегирован достъп или каквото и да било. Никога.

— Били може да не е съгласен. Който и да е този Били.

— Голямата стъпка ще загази. Трябва да се свържем с някого.

— Пусни записа още веднъж — нареди лейтенантът.

Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се.

— Поръчва убийство — повтори Накамура.

— Можем ли да идентифицираме Били по телефонния номер? — попита шефът ѝ.

Накамура поклати глава.

— Още един телефон за еднократна употреба.

— Къде се намира Мюл Кросинг?

— В окръг, който се простира на площ от осемнайсет хиляди квадратни километра. Обслужва се от шерифско управление, в което вероятно работят двама души и едно куче.

— Смяташ ли, че трябва да се правим на добри самаряни?

— Мисля, че сме длъжни.

— Добре, свържи се с тях сутринта. Стискай палци да ти вдигне човек, а не куче. Разкажи им цялата история. Попитай ги дали познават някой Били с ловна пушка и дърво.

Занемарената сграда наистина приличаше на поща по форма и размери. Беше семпла и бюрократична, но излъчваше достойнство. Сякаш искаше да каже, че писмата могат да стигнат навсякъде, дори до най-пустите и негостоприемни места. Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито мрак могат да спрат пощальоните да обходят своите маршрути , гласеше неофициалното мото на американската пощенска служба. Хубаво мото. Но загубило своята сила. По пътя мина кола и фаровете ѝ осветиха избелелите дъски, запазили отпечатъка от металните букви, стояли на това място допреди двайсетина години: Пощенска служба на САЩ, Мюл Кросинг, Уайоминг. Отдолу с разкривени многоцветни букви, високи цяла педя, пишеше: Битпазар.

Табела, окачена на един прозорец, гласеше, че пазарът е затворен. Вътре беше тъмно. Вратата беше заключена. Нямаше нито звънец, нито чукало. Ричър отстъпи назад, за да види осветения горен прозорец. Под него имаше врата зад малка веранда със стъргалка за обувки в единия край и кофа за боклук в другия. Входът за жилищната част най-вероятно. Зад него сигурно бяха стълбите към втория етаж с осветения прозорец. Човекът живееше над магазина.

Нямаше звънец. Ричър почука силно на вратата. Зачака. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно.

— Какво има? — изрева някой.

Беше глас на възрастен човек, недоволен, че го безпокоят.

— Искам да поговорим — отвърна Ричър.

— За какво?

— Трябва да ви питам нещо.

— Какво?

Ричър не отговори. Просто зачака. Знаеше, че мъжът ще слезе. Беше служил като военен полицай в продължение на тринайсет години. Беше чукал на много врати.

Мъжът слезе. Отвори вратата. Беше около седемдесет, висок, но прегърбен, слаб, но с едър кокал.

— Какво има? — попита мъжът.

— Казаха ми, че тук живеят само пет-шест души — започна Ричър. — Търся един от тях. Което означава, че вероятността вие да сте този човек е около осемнайсет процента.

— Кого търсите?

— Кажете ми първо името си.

— Защо?

— Защото, ако вие сте човекът, когото търся, ще отречете. Ще се престорите на някой друг и ще ме пратите за зелен хайвер.

— Смятате ли, че ще го направя?