Ли Чайлд - Точно в полунощ

Накамура взе асансьора и слезе два етажа по-надолу, тъй като именно там се намираше отделът за компютърни престъпления. Откри приятеля си на работното му място. Той беше извадил двата телефона от пакетите и сега те лежаха един до друг на бюрото му. Дисплеите им бяха празни.

— Спящ режим — обясни той. — Всичко е наред.

— Откри ли номера?

— Трябва да проявиш въображение и да изиграеш една пантомима. Представи си, че работиш на конвейера в някоя китайска фабрика. Не, по-вероятно е тази работа да е автоматизирана и кракът ти изобщо да не е стъпвал във фабриката. Представи си, че си машина. Телефонните номера се записват върху СИМ карти, които се купуват на едро от мобилните оператори и се поставят в апарата в самия край на производствения процес. После идва ред на фолиото и картонената опаковка. Кутиите се плъзгат една след друга по лентата и се редят в големи кашони, които се движат по друга лента. Колко телефона смяташ, че има в един кашон?

Накамура се замисли и отговори:

— Вероятно десет. Магазини за хранителни стоки като този, от който ги купих, не биха взели повече от десет апарата наведнъж. Същото се отнася и за дрогериите. Производителите би трябвало да познават пазара си. Затова става въпрос за малък кашон. Малко по-голям от кутия за обувки.

— А номерата последователни ли са?

— Това би ни помогнало много.

— Да предположим, че са. Защо не? Производителите разполагат с голямо количество номера. Да речем, че телефоните вървят по конвейера и падат в кашона в строга последователност — едно, две, три и така до десет. Дотук добре. Но не знаем какво се случва, когато ги извадят. Това е мястото, когато трябва да влезеш в ролята на продавач. Разрязваш тиксото, с което е залепен капакът на кашона, и редиш съдържанието му на двата рафта зад касата. Покажи ми как ще го направиш.

Накамура погледна първо напред към въображаемия щанд, а после и назад към въображаемите рафтове.

— Първо ще завъртя кашона така, че телефоните да са с дисплея към мен — каза тя. — За да мога да ги взема, да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да ги поставя на рафта изправени. В противен случай ще настане хаос.

— Да предположим, че са се движили по конвейера с дисплея нагоре. И ако са завъртени към теб, номер едно ще е най-близкият, а номер десет — най-далечният. Колко телефона ще вземеш наведнъж?

— Един по един. Опаковките не са никак удобни.

— Откъде ще започнеш? От предната или от задната част на кашона?

— От предната.

— И кой телефон ще вземеш първи?

— Най-далечният. Така ще получа най-голямо удовлетворение. Най-близкият е най-лесен.

— Добре. Кои телефони ще поставиш на десния рафт?

— От номер шест до номер десет, но в обратен ред. Номер десет ще е първи, след него девет, осем и тъй нататък. Кои бяха моите номера?

— Не бяха последователни — отвърна техникът. — Между тях има дупка от две числа. Това означава, че си ми дала номера седем и четири. Или четири и седем. Нямам представа в какъв ред ги е взел продавачът от рафта.

— Съжалявам — отвърна Накамура. — Трябваше да обърна внимание.

— Няма проблем. Да анализираме друга възможност. Да си представим, че продавачът получава удовлетворение по друг начин. Може да реди рафтовете едновременно — ляв, десен, ляв, десен. Може така да му харесва повече.

— В такъв случай номера четири и седем не биха се оказали на един рафт.

— Добре, да анализираме трета възможност въз основа на факта, че ти имаш най-малките длани на света, а продавачът в магазина е доста сръчен, защото борави с ножове и какво ли не. Значи той може да реди по два телефона едновременно.

— Да — отвърна Накамура, — но в такъв случай три и четири ще стоят вдясно, непосредствено зад седем и осем. Ако аз съм купила номера седем и четири, Скорпио е купил номер осем. Следователно телефонният му номер е с една единица след моя.

— Виж какво откри моят приятел от телефонната компания — каза техникът, помести мишката и мониторът оживя.

Той отвори един имейл и кликна върху прикачения аудиофайл. На екрана се появи зелена честотна лента с пикове и спадове. Прозвуча гласът на Артър Скорпио: Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно…

Ричър се качи в колата на две хлапета, които тъкмо потегляха от бензиностанция в южния край на града. Момче и момиче, може би студенти. Във всеки случай хора с редовни документи, които не будеха подозрение. Казаха, че отиват във Форт Колинс, от другата страна на щатската граница. На пазар, но не споменаха за какво. Колата им беше спретнат малък седан. Едва ли щеше да привлече вниманието на щатската полиция. Напълно безопасна, особено за втората част на пътуването им.