Ли Чайлд - Точно в полунощ

Качи се горе. Според златните букви на последната врата вляво името на шерифа бе Конъли. Ричър почука и влезе. Кабинетът бе облицован с дървена ламперия, добила златист оттенък с времето, а шериф Конъли се оказа едър жилав здравеняк около петдесетте. Беше облечен с джинси и светлокафява риза носеше каубойска шапка. Очевидно служителката на рецепцията го бе предупредила за посещението, защото Конъли вече знаеше името му.

— С какво мога да ви помогна, господин Ричър? — попита той.

— Дойдох в Уайоминг, за да открия човек на име Саймур Портърфилд, но разбрах, че е бил изяден от мечка преди година и половина. Надявах се да ми разкажете повече за случая.

— Седнете, господин Ричър — покани го шерифът.

Ричър се настани на старомоден дървен стол за посетители, излъскан до блясък от хиляди панталони. Конъли го изгледа мълчаливо. Погледът му бе спокоен, изпълнен с равни части съмнение и подозрение.

— Каква е връзката ви със Саймур Портърфилд? — попита той.

— Никаква — отвърна Ричър. — Търся съвсем друг човек и ми казаха, че Портърфилд може да ме упъти.

— Кой ви каза това?

— Един човек в Южна Дакота.

— И кого всъщност търсите?

Ричър извади пръстена от джоба на новия си панталон и каза:

— Искам да върна това на законния му собственик.

— Жена — отбеляза Конъли.

— Името ѝ е Серина Роуз Сандерсън. Познавате ли я?

Шерифът поклати глава и попита:

— Приятелка ли ви е?

— Никога не сме се срещали. Но в академията сме научени да се грижим за своите.

— Вие също ли сте завършили „Уест Пойнт“?

— Доста отдавна.

— Къде открихте този пръстен?

— В заложна къща в Уисконсин. Проследих го до Рапид Сити, Южна Дакота. Там ми казаха, че са го получили от Уайоминг, от Сай Портърфилд.

— Кога?

— Излиза, че след смъртта му.

— Как мога да ви помогна?

— Не можете — отвърна Ричър. — Но съм любопитен. Да те изяде мечка… това ми се струва толкова невероятно.

— Може да е била пума.

— Това по-вероятно ли е?

— Не — призна Конъли. — Подобни инциденти са изключително редки.

— Какво се е случило според вас?

— Някой практичен човек би предположил, че Сай е убит с куршум или наръган с нож в стомаха и захвърлен в гората. Беше краят на зимата. По това време мечките и пумите са достатъчно гладни, за да се нахвърлят на труп. Птиците също. Както и енотите. Но не разполагахме с никакви улики, че става въпрос за убийство. Потвърдихме, че всички открити части от тялото принадлежат на Портърфилд. Трябва да призная, че то бе доста разкъсано. Но не намерихме нито куршум, нито нож. По костите имаше резки, но бяха следи от зъби на хищници. Извиках дори специалисти от университета да огледат тялото. Обявихме смъртта на Портърфилд за нещастен случай и нищо чудно да е било така.

— Какво знаете за самия Портърфилд? — попита Ричър.

— Много малко. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Портърфилд живееше усамотено. Имаше сравнително нова кола, която беше навъртяла много километри. А това означава, че е пътувал доста. Една кутия за обувки на дъното на гардероба му се оказа пълна с пари. Само това намерихме.

— Колко пари?

— Почти десет хиляди.

— Не е зле.

— Съгласен съм. Иска ми се и аз да имах десет хиляди в гардероба. От друга страна обаче, сумата не беше достатъчно голяма, за да предизвика допълнително разследване.

— Но е оставила у вас впечатлението, че Портърфилд е човек, когото някой може да простреля в корема.

— Опитвам се да разсъждавам обективно и непредубедено.

— Появиха ли се приятели или роднини, които да задават разни въпроси?

— Никой.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Конъли. — Надявам се да откриете този, когото търсите.

— Това възнамерявам да направя.

Ричър тръгна на изток и измина километър и половина, преди да навлезе в университетското градче. Отби се в сграда, която имаше вид на административна, и попита къде е географският факултет. Хлапето на рецепцията приличаше на студент. Изглеждаше задрямало. Мина известно време, преди да осмисли въпроса и да попита:

— А какво ви трябва там?

— Искам да погледна една карта.

— Използвай телефона си, човече!

— Нямам телефон.

— Вярно ли?

— Освен това искам да видя местността с всички подробности.

— Ами тогава използвай сателитен изглед.

— В такъв случай ще видя само дървета. А и, както вече казах, нямам телефон.