Ли Чайлд - Точно в полунощ

Четирийсет минути по-късно Ричър стоеше на банкета на двулентовото шосе и гледаше как старият пикап изчезва в далечината. Началото на горския път бе обрасло в див пелин и преградено с тежка метална верига, увиснала ниско между два стари дървени стълба. Ричър я прескочи и тръгна по пътя. Намираше се на две хиляди и четиристотин метра над морското равнище и въздухът бе разреден. Запъхтя се от усилието, а главата му се замая леко. Гората бе предимно от ели и борове, окъпани от слънчевите лъчи. Тук-там жълтееха островчета от трепетлики. В горите Ричър можеше да се ориентира най-лесно къде е север по мъха на дървесните стволове. По-малкото количество мъх или дори липсата му означаваше, че посоката е изток, юг или запад. Редовната слънчева светлина се грижеше за това. Тук обаче планинският въздух бе прекалено сух и нямаше никакъв мъх. Затова Ричър се ориентираше по слънцето. Бе около десет сутринта, затова той следеше слънцето да се намира на четирийсет и пет градуса спрямо дясното му рамо, а сянката му да пада напред и вляво. Използваше всяка възможност, за да свърне леко на запад, и усети как склонът става все по-стръмен. След около час би трябвало да се добере до хребета. Представи си как Били оглежда хоризонта в съвсем друга посока. И продължи запъхтян напред.

Накамура влезе в кабинета на лейтенанта и каза:

— Ричър ми позвъни снощи.

— Кой? — попита шефът ѝ.

— Голямата стъпка. Невероятния Хълк.

— И?

— Помоли ме да изчакам един ден, преди да звънна на шерифа в Уайоминг.

— Защо?

— Съобщението на Скорпио не споменавало конкретно място, следователно шерифът нямал голяма полза от подобно предупреждение. Каза, че не иска да губи времето на никого.

— Колко мило.

— Останах с впечатлението, че се опитва да си осигури свобода на действие.

— Смяташ ли, че трябва да му я предоставим?

— Не е моя работа да преценявам подобни неща. Нито пък негова.

— Ние служим на гражданите на Рапид Сити и на никой друг. И в никакъв случай на шайка каубои от Запада.

— Да, сър.

— Следователно кое ще бъде от най-голяма полза за Рапид Сити?

Накамура замълча.

— Какво има? — попита след малко лейтенантът.

— Проверих го — каза Накамура. — Звъннах на разни места. Ричър е бил елитен военен полицай, награждаван с медали. Вероятно е по-добре подготвен от повечето хора.

— Може ли да ни помогне със Скорпио?

Трябва да го приберат в зоопарка.

— Не виждам с какво може да ни навреди.

— Добре тогава — каза лейтенантът. — Изчакай един ден.

После се замисли и добави:

— Не, изчакай два.

След петдесетминутен преход Ричър се озова в подножието на задния склон на подковообразния хребет. Усещаше под краката си тънък слой песъчлива пръст. Навсякъде имаше шишарки, някои с размерите на бейзболна топка. Заизкачва се бавно, с предпазливи къси крачки, като забиваше в земята носовете на обувките си, за да си осигури по-добра опора. Малко преди да стигне върха, откри пътека, използвана от диви животни, най-вероятно лисици, и тръгна по нея. Когато изкачи хребета, приклекна и се огледа.

Намираше се на двеста метра източно от нужното му място. Върна се по лисичата пътека и тръгна на запад. Измина нужното разстояние за три минути, като от време на време разперваше ръце за равновесие.

Огледа се отново. Сега домът на Били се намираше точно под него, на не повече от петдесет метра.

Къщата бе скована от оголени дънери, потъмнели с времето. До нея се издигаше плевня, също от дънери. И двете бяха заобиколени от рехав шубрак и фина червеникава пръст. Между дърветата се виеше черен път, който ту се показваше, ту се скриваше зад стволовете. В далечината се виждаха и старата поща, и магазинът за фойерверки, и двулентовото шосе. На два километра от тук пасеше стадо вилороги антилопи. Пътят бе с цвят на наситена охра, добре трамбован, леко изпъкнал в средата, за да се оттича по-добре водата. Вляво се издигаха ниски скалисти върхове, които наподобяваха миниатюрни планински вериги. Те сякаш загатваха за истинските планини, които се извисяваха на двеста километра на запад. Нямаше вятър, а въздухът бе необичайно чист и свеж. Небето бе лазурносиньо. Цареше неземна тишина. Къщата на Били имаше зелен метален покрив и малки тъмни прозорци. Определено не беше луксозна планинска вила, в която човек да прекарва уикендите си. Но не беше и някоя съборетина. Имотът изглеждаше добре поддържан. В двора не ръждясваха стари перални, нямаше повредена кола, качена на трупчета, или питбул на верига. Беше най-обикновена къща.