Ли Чайлд - Точно в полунощ

Той хвана ръжена с две ръце. Вдигна го пред себе си. Ти и аз, Били, помисли си той.

Коридорът бе застлан с парцалено килимче. Ричър стъпи върху него и тръгна бавно, предпазливо, безшумно. Спря на крачка от вратата. Бе голям привърженик на изненадата, на шока и ужаса, придружени от превъзхождаща сила. Навремето това се наричаше здрав разум, преди онези умници от Пентагона да започнат да измислят разни префърцунени имена на толкова прости неща. Ричър вдигна крак и се залюля леко напред-назад като състезател на висок скок, който се засилва, за да постави нов рекорд. Миг по-късно стовари подметката си върху вратата и връхлетя в стаята, размахал ръжена пред себе си.

Стаята бе празна. От Били нямаше и следа. Само неоправено легло, застоял въздух и трикрил прозорец с великолепен изглед към хоризонта. А там не се виждаше нищо освен същото стадо антилопи, които пасяха необезпокоявани на два километра от къщата.

Ричър бе претърсвал много къщи, затова откри ключовете за плевнята на първото място, на което провери — окачени на пирон, забит в стената близо до вратата на кухнята. Плевнята бе голяма едноетажна постройка, която миришеше на прах, лак за дърво и машинно масло. Имаше купища стари гуми, непотребни инструменти и резервни части, и дори гребло за снегорин, оставено на земята. Не че вътре имаше снегорин или дори кола. Нищо интересно. Ричър се върна в къщата, застана на предната веранда и огледа околността. Впери очи в черния път, проследи го бавно, стъпка по стъпка, сякаш движеше пръст върху карта. Стигна чак до старата поща и магазина за фойерверки.

Никой не идваше насам. Над черния път не се виждаше дори облаче плах.

Ричър започна от долния етаж и претърси методично къщата, а часовникът в главата му го караше да се връща на верандата на всеки шейсет секунди, за да оглежда околността. В кухнята не откри нищо интересно. В дневната също. Явно Били обичаше реда, макар да не изпадаше в крайности. Домът му бе относително чист и подреден. Вещите му не бяха нито прекалено скъпи, нито прекалено евтини. Очевидно живееше сам.

Задната стаичка бе превърната в кабинет. Бюро, стол и шкаф. На бюрото бе оставен мобилен телефон. Най-обикновен модел. Старомоден, но не стар. Включен към зарядно. Иконката показваше, че батерията е напълно заредена. Надписът на дисплея гласеше: Ново съобщение.

Шейсет секунди. Ричър излезе на верандата и огледа околността. Никой не идваше. Върна се в кабинета. Самият той никога не бе притежавал мобилен телефон, но бе използвал някакви от време на време. Знаеше как да борави с него. Откри думите меню и старт в долната част на дисплея, а под тях — два малки продълговати клавиша. Натисна старт.

Чу напрегнато дишане, последвано от покашляне. Накрая прозвуча гласът на Артър Скорпио:

„Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто нещо необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен…“

Шейсет секунди. Ричър отново излезе навън и огледа хоризонта. Пак нищо. Върна се вътре и се качи в спалнята на втория етаж. Първо провери гардероба. Ей така, за развлечение. Отзад, точно под закачалките с овесените на тях панталони, откри четири кутии за обувки. Грижливо подредени две по две. В горните имаше обувки — бели маратонки в лявата и елегантни черни кожени обувки в дясната. От онези, които мъжете в провинцията обуват само когато отиват на сватба, на погребение или на среща с кредитния инспектор в банката. И двата чифта бяха носени, но не много. И двата чифта бяха четирийсет и втори номер. Панталоните на закачалките пък бяха с къси крачоли. Били беше дребен мъж.

Шейсет секунди. Ричър надникна през прозореца. Над черния път се виеше дълъг шлейф от прахоляк. Беше оцветен в охра и се носеше над коловозите, въртеше се спираловидно и се разсейваше бавно. Автомобил, който се движеше с висока скорост. Все още бе миниатюрна точица на хоризонта. Прекалено далече, за да се различат подробностите.

Ричър разполагаше с шест минути. Върна се в спалнята. Провери долните две кутии. Едната се оказа пълна с пари. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, използвани, омачкани и омазнени, подредени в дебели пачки, пристегнати с ластици. Може би десет бона. А може би повече.

Другата кутия бе пълна с бижута. Предимно златни, но не особени големи и скъпи. Златни кръстчета на верижки, златни обици, златни гривни, златни колиета…