Ли Чайлд - Точно в полунощ

Това означаваше, че най-добрият вариант на горилата бе да излезе и да заеме позиция зад отворената шофьорска врата. Както правят полицаите. Но в мига, в който Ричър чуеше скърцането на пантите, щеше да се шмугне в най-близката алея или пряка. Същото щеше да направи и ако чуеше колата да потегля. Патова ситуация. Сцените от типа „качвай се в колата“ изглеждаха добре на кино, но в реалния свят потенциалната жертва разполагаше с множество възможности за избор. Можеше да запази спокойствие и да отмине. Така щеше да оцелее и някой ден да отвърне на удара.

Ричър обаче не помръдна от мястото си.

— Искаш да се кача в колата? — попита той.

— Да, веднага — отвърна онзи.

— Тогава махни оръжието.

— Или?

— Или няма да се кача.

— Мога да те прострелям и да те кача ранен и окървавен.

— Не — отвърна Ричър. — Не можеш.

Трябваше само да направи една крачка вляво. Тогава на горилата щеше да се наложи да стреля през задното странично стъкло, да не говорим, че рамото му щеше да бъде плътно опряно в тапицерията и нямаше да може да се завърти. А и ченгетата щяха да пристигнат. Със светлини и сирени. И да зададат куп въпроси.

Мъжът зад волана нямаше избор. Той беше аматьор. Което бе добре.

— Прибери оръжието — повтори Ричър.

— Откъде да знам, че ще се качиш?

— С удоволствие ще посетя господин Скорпио. Той има информация за мен. Възнамерявах да се отбия по-късно, но след като и бездруго си тук, мога да му отида на гости още сега.

— Откъде знаеш, че работя за Скорпио?

— Телепат съм — отвърна Ричър.

Мъжът се замисли за миг, после прибра револвера в джоба на сакото си. Ричър отвори дясната врата. Колата се оказа стар линкълн. От онези с острите, ръбести форми. Същите, които се блъскат и горят по телевизията, защото са достатъчно евтини. Тапицерията бе от червен плюш, който се намираше в същото състояние като кадифето във фоайето на китайския ресторант. Протрито и мазно. Ричър се настани на дясната седалка. Постави ръка на подлакътника. Лявата му длан, която бе с размера на десертна чиния, увисна свободна. Охранителят я погледна за миг. Големи дебели пръсти и кокалчета като орехи. Целите покрити с белези. Човекът на Скорпио извърна поглед. Самочувствието му се изпари. Бе навлязъл в опасна територия, опасна дори за човек, който си изкарваше прехраната, като подпираше стените и плашеше хората.

— Карай — подкани го Ричър. — Не разполагам с цял ден.

Потеглиха. Завиваха ту наляво, ту надясно по улиците в центъра и накрая се върнаха в занемарения квартал с ниските наеми. Спряха пред пералнята. Горилата отново извади револвера. Сигурно го правеше, за да оправдае репутацията си пред Скорпио. Ричър не възрази. Защо не? Не му пречеше. Изчака го да заобиколи и да му отвори вратата, след което излезе. Горилата кимна към входа на пералнята. Ричър влезе вътре. Посрещнаха го миризма на влага и сапун, охранителят от задната врата, подпрял се на една пералня, и самият Артър Скорпио, седнал на пластмасов стол. Скорпио не помръдваше, сякаш бе клиент, хипнотизиран от въртящите се барабани.

Когато пристъпи към него, Ричър видя, че сипаничавото му лице е неестествено бяло, като третирано с химикали. На този фон очите му изглеждаха още по-черни. Беше висок и слаб. Може би метър и осемдесет и осем. И може би седемдесет и два-три килограма. Но само ако имаше повече монети в джобовете си. Бе кожа и кости и на всичкото отгоре ръбест като кремък.

Горилата, която бе охранявала задната врата, се отлепи от пералнята и пристъпи към Ричър. Другият, който бе шофирал колата, застана зад гърба му.

— Какво искаш? — попита Скорпио.

— Продал си един пръстен на Джими Плъха — отвърна Ричър. — Искам да разбера как е попаднал у теб.

— Сбъркал си човека. Моят бизнес е с перални. Не познавам никакъв Джими.

— Добре ли върви бизнесът?

— Не се оплаквам.

— Скромен си. Бизнесът ти върви повече от добре. Паричният поток е толкова голям, че си наел двама души да го държат под око. Само че не знам как е възможно това. Не виждам никакви клиенти.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

От другата страна на улицата спря светлосиня кола. Американско производство. Вероятно шевролет. Съвсем обикновен. Базов модел, без никакви екстри. Зад волана седеше дребничка азиатка. Черна коса, черни очи. Строго изражение. Накамура. Тя изключи двигателя, но не помръдна от мястото си, само се извърна и впери поглед във витрината на пералнята. Гледаше точно над капака на паркирания линкълн на Скорпио. Очите ѝ следяха Ричър през две стъкла и десетина метра въздух.