Ли Чайлд - Точно в полунощ

Отсреща не се случваше нищо.

Накамура бе забравила мъфина. Цял, недокоснат, като се изключи парченцето с размери на грахово зърно. Ричър го изяде и изпи още една чаша кафе. Поиска сметката и помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото. Отиде в коридора, който водеше към тоалетната, и откри телефон на стената. Също като в онзи бар в Уисконсин, от който Джими Плъха бе позвънил на Артър Скорпио. Фоновият шум го бе показал ясно. Ричър бе видял Джими да заобикаля редицата от мотори, да тръгва към задната част на сградата и да влиза през задната врата. Там вероятно бе видял телефонния автомат и бе решил да предупреди Скорпио. Веднага, на място, докато Ричър бе още отвън и разговаряше с полицая. Явно Джими бе сметнал случая за спешен.

Ричър се облегна на стената така, че да продължи да гледа през витрината. Набра същия онзи номер, който бе запаметил преди години. Отговори същата жена.

— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър.

— Един момент, майоре.

Знаеше чина му. Беше прочела досието му. Чу се щракване, настъпи тишина, последвана от ново щракване и накрая мъжки глас заяви:

— Говори началникът.

Началникът. Големият шеф. Който във всеки друг колеж или университет щеше да се нарича ректор.

— Добро утро, господин генерал — обърна се към него Ричър любезно, но неопределено, тъй като не знаеше името му.

Не следеше какво се случва в „Уест Пойнт“. Но началникът на военната академия бе задължително генерал. Обикновено умен и образован, понякога дори напредничав и либерален, но винаги труден противник.

— Вчерашното ви запитване бе крайно необичайно — каза генералът.

— Да, сър — отвърна Ричър по навик.

В подобни ситуации имаше само три възможни отговора: „да, сър“, „не, сър“ и „нямам оправдание, сър“.

— Бих искал да получа обяснение.

Ричър му разказа същата история, която току-що бе чула и Накамура: за заложната къща, пръстена и необяснимото чувство на безпокойство.

— И всичко се върти около този пръстен, така ли? — каза генералът.

— Струва ми се важен.

— Вчера сте предположили, че бивш кадет се намира в опасност.

— Възможно е.

— Но не сте сигурен.

— Може да е заложила пръстена, да го е продала или някой да го е откраднал от нея. И трите варианта предполагат злощастно стечение на обстоятелствата. Мисля, че трябва да научим повече.

— Ние?

— Тя е една от нас, господин генерал.

— Прочетох досието ви. Справяли сте се добре. Е, недостатъчно добре, че да заслужите паметник в двора на академията. Всъщност може и да сте се справяли отлично, но пак няма да получите паметник, защото прекалено често сте заобикаляли правилата.

— Нямам оправдание, сър — отвърна Ричър отново по навик.

— Трябва да ви задам един очевиден въпрос. С какво се занимавате в момента?

— С нищо.

— Какво означава това?

— Дълга история, господин генерал. Не бих искал да ви губя времето с нея.

— Майоре, вие несъмнено разбирате, че съобщаването на лични данни за настоящ или бивш военнослужещ е забранено от поне деветнайсет различни разпоредби. Единствената възможност е свръхсекретно и неофициално предаване на информация от уста на уста между двама випускници на „Уест Пойнт“. Като проява на любезност. Следователно двамата с вас сме изправени пред въпрос на взаимно доверие. Вероятно той е по-важен за мен, отколкото за вас. Можете да разсеете притесненията ми, като ми помогнете да ви преценя по-добре.

Ричър помълча секунда-две.

— Не ме свърта на едно място — каза той. — Не се съмнявам, че ако дадете достатъчно време на онези от Министерството по въпросите на ветераните, непременно ще измислят име на това състояние. Може дори да получа обезщетение от правителството.

— Медицински ли е проблемът ви?

— Някои твърдят така.

— Това притеснява ли ви?

— Не, просто не мога да се застоявам дълго на едно място.

— Колко често се местите?

— Непрекъснато.

— Смятате ли, че подобен начин на живот подхожда на възпитаник на „Уест Пойнт“?

— Мен ме устройва идеално.

— В какъв смисъл?

— Нали се борим за свобода? В моите очи свободата изглежда точно така.

Генералът каза:

— Има стотици причини, поради които човек може да продаде свой пръстен. Или да го заложи. И не зад всяка от тях се крие проблем. В случая може да става въпрос за съвсем невинна причина.

— Наистина ли? Не ми звучи логично, господин генерал. Звучи ми, сякаш си търсите извинение. Макар да сте прочели досието ѝ. Явно то не ви е убедило напълно. И сега прибягвате до слухове, които сте чули. Защото сте се разтревожили. Мисля, че дълбоко в себе си искате да ми кажете името ѝ. Затова нека отгатна. Свалила е униформата и е изчезнала от радара.