Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър също си поръча сандвич — с бял хляб, ростбиф, швейцарско сирене, майонеза и горчица. Плюс кафе. Продавачът се извърна и включи машината за рязане. Ричър го попита:

— Какво знаете за обществената пералня?

Мъжът се обърна. Острието изсъска зад гърба му и се завъртя.

Отначало изглеждаше объркан, после малко враждебен, сякаш подозираше, че Ричър се подиграва с него. Накрая изражението му стана угрижено, все едно се опитваше да реши трудна аритметична задача и получаваше грешен отговор.

— Това ме попита и онзи човек — каза той.

— Онзи, който си взе сандвич с яйце?

— За какво му е обществена пералня? Хора с костюми като неговия ходят на химическо чистене. Освен това там колосват ризите за долар и половина на парче. Нали така?

— Ей сега се връщам — отвърна Ричър.

Излезе навън и огледа тротоара. Нямаше и следа от мъжа с костюма и вратовръзката. Нито ехо от самотни стъпки в нощта.

Ричър се върна в магазина, пристъпи към бара и мъжът, който приготвяше сандвича му, каза:

— Може да е искал да си изпере бельото. И чорапите. Но пък в хотелите има пликове за пране в гардеробите. Човек като него не би седял на едно място, за да гледа как се въртят мехурчетата.

— Смятате, че е отседнал в хотел?

— Не е местен. Видяхте ли го? Приличаше на важна клечка. Бих казал, на адвокат, пристигнал в града във връзка с важен случай, но не ми се стори достатъчно богат. Затова си мисля, че е данъчен или нещо подобно. Във всеки случай, държавен служител. А после вие зададохте същия въпрос. За обществената пералня. Но не мисля, че сте данъчен, по-скоро сте полицай. Затова предполагам, че Артър Скорпио ще си има неприятности.

— И как се отнасяте към това?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще се получи или не. Господин Скорпио е имал неприятности и преди. Но винаги се е измъквал.

На следващата сутрин Ричър излезе от стаята си още с първите слънчеви лъчи. Върна се по маршрута, по който бе минал вечерта, с изключение на последните две преки, които заобиколи от разстояние. Излезе на алеята и огледа пералнята на Скорпио отдалече.

Пред задната врата стоеше охранител. Беше се облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, облечен с черно сако, черен пуловер, черен панталон и черни обувки. Вероятно четирийсетгодишен, вероятно висок метър и осемдесет и осем, вероятно тежък около деветдесет и пет килограма.

Ричър се върна обратно и заобиколи отново на същото разстояние от две преки, за да приближи кафенето отзад, без да го види никой. Предположи, че там също ще има алея. Като зад пералнята на Скорпио. Необходимо удобство. Кафенетата и закусвалните изхвърляха много отпадъци. Черупки от яйца, утайка от кафе, хартиени опаковки, остатъци от храна… Цели варели с използвана мазнина. А щом имаше задна алея, трябваше да има и кухненска врата. И тя щеше да бъде отворена. Ричър не се съмняваше, че такива са законовите изисквания. Тази врата трябва да стои отключена в работно време. За да служи като авариен изход за готвача. Още една необходимост. Защото кухните на заведенията пламваха лесно и горяха като напалм.

Ричър откри задната алея. Откри и вратата. Влезе през кухнята. И се озова в салона. Погледна през витрината и направи крачка вляво, за да види по-добре. Край предната врата на пералнята стоеше втори охранител. На вид същият като първия. Заел същата поза. Облегнат неподвижно на стената, облечен изцяло в черно.

Артър Скорпио бе взел предпазни мерки.

Там става нещо.

Ричър откъсна поглед от пералнята и огледа кафенето. Видя същия мъж, когото бе срещнал предишната вечер в магазина за хранителни стоки. Човекът с костюма и вратовръзката. Седеше до прозореца и надзърташе навън.

Глория Накамура постъпи както и предишната сутрин. Стана преди изгрев, взе душ, облече се, закуси и излезе от дома си час по-рано от обичайното. Отиваше на работа, но не веднага. Паркира колата на предишното място, излезе на улицата на Скорпио и почувства как погледът на горилата до входа на пералнята я проследява по целия път. Тя влезе в кафенето.

Масата ѝ бе заета. Отново. От същия мъж. Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Същият костюм, чиста риза, друга вратовръзка.

А по средата на помещението стоеше Голямата стъпка.

В това не можеше да има никакво съмнение. Този мъж беше огромен. Вярно, не беше гигант, но почти. Още малко и главата му щеше да опре в тавана. Раменете му приличаха на онези четири баскетболни топки, наредени една до друга, които тя бе виждала в салона на гимназията. А юмруците му бяха с размерите на пуйки за Деня на благодарността. Беше облечен в брезентов панталон и огромна черна тениска. Ръцете му бяха мускулести, целите в белези. Косата му бе ужасно рошава. Нищо чудно да нямаше гребен. Ъгловатото му лице бе покрито с набола четина. Очите му бяха светлосини като колата ѝ и се взираха право в нея.