Ли Чайлд - Точно в полунощ

Взе душ, облече се, отиде в ресторанта, който започваше да се изпразва, и си поръча закуска. Помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото, след което отиде до телефонния автомат край вратата. Набра един номер, който бе запаметил преди много години.

Вдигнаха му след второто иззвъняване.

— „Уест Пойнт“ — каза женски глас. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, госпожо — отвърна Ричър. — Възпитаник съм на академията и имам запитване, което, така или иначе, ще се озове във вашия кабинет, затова реших да се свържа директно с вас.

— Името ви, господине?

Ричър ѝ съобщи имената си, датата си на раждане, личния си номер на военнослужещ, годината, в която бе завършил. Чу жената да си записва всичко това.

— Какво е естеството на запитването ви? — каза тя.

— Трябва да идентифицирам кадет от випуск две и пета. Жена с инициали С. Р. С. Дребна на ръст. Това е всичко, с което разполагам в момента.

Служителката от кабинета на началника на „Уест Пойнт“ си записа и това.

— Журналист ли сте? — попита тя.

— Не, госпожо.

— В правоохранителните органи ли работите?

— Не и в момента.

— Защо тогава искате да я откриете?

— За да ѝ върна изгубена вещ.

— Можете да я изпратите тук. Ние ще ѝ я предадем.

— Знам, че можете да го направите — съгласи се Ричър. — И знам защо предлагате да процедирате по този начин. Тревожите се за куп проблеми, свързани със сигурността. А също и за такива, свързани с личната неприкосновеност. Когато бях в „Уест Пойнт“ положението беше съвсем различно, но въпреки това ви разбирам напълно. Нямате право да ми кажете нищо. Така и очаквах. Не искам да ви изложа на риск, повярвайте ми.

— В такъв случай се разбираме отлично.

— Направете ми една услуга. Проверете нейното име, проверете и моето. Помислете върху възможните обстоятелства. Тогава или ще останете доволна, че не сте ми съобщили името, или ще съжалите. Ще ви позвъня отново и вие ще ми кажете какво сте решили.

— Защо да съжалявам, че съм следвала процедурата?

— Защото ще осъзнаете, че точно в този момент в душата ви се прокрадват първите опасения, че випускник на „Уест Пойнт“ с инициали С. Р. С. може да е загазил. Може да е сам и да се нуждае от помощ. След което ще съжалите, че от самото начало не сте се отнесли сериозно към обаждането ми. И че не сте ми казали името ѝ колкото се може по-скоро.

— Кой сте вие всъщност?

— Проверете ме — каза Ричър.

— Звъннете пак — отвърна жената.

Ричър тръгна покрай мотела, измина цялата му дължина от край до край и се озова край бензиновите колонки, където мъж с вид на бездомник и палто, привързано с въже, въртеше нещо като неофициална стопаджийска борса. Събираше желаните дестинации от новопристигналите стопаджии и обикаляше периодично бензиностанцията, като извикваше названията им. Рано или късно някой шофьор, спрял да зареди, махваше с ръка и приемаше да качи някого, след което щастливият стопаджия даваше долар на глашатая и се качваше в камиона.

Добър бизнес. Ричър нямаше нищо против да плати долар. Не че се нуждаеше от помощ или късмет. Всички шофьори, които минаваха оттук, отиваха до Рапид Сити. Вярно, разстоянието бе над петстотин километра, но това бе първото място, където можеха да спрат, защото от тук до Рапид Сити нямаше абсолютно нищо. Пристигнеха ли там обаче, можеха да избират накъде да продължат — за Уайоминг, Монтана, Айдахо… Но преди това всички трябваше да минат през Рапид Сити.

Ричър намери кой да го качи само след минута и половина. Така се озова в кабината на огромен червен камион с бяло ремарке. В кабината — по-голяма от някои квартири, в които Ричър бе живял — имаше четири легла, разположени зад седалките. За случаите, когато вършели хамалска работа и местели цели къщи, обясни шофьорът. Момчетата можели да спят отзад и да пестят от мотели.

Шофьорът беше възрастен, подобно на повечето си колеги. Дали тази професия не замираше? Дали не бе станала прекалено трудна? Тези хора май бяха последното поколение превозвачи. Сега всички искаха да се прибират всяка вечер у дома.

Мъжът заяви, че ще пристигнат в Рапид Сити след пет часа и пет минути. Тази негова увереност се дължеше на обстоятелството, че бе минавал по този маршрут поне хиляда пъти досега. От високите им седалки се разкриваше панорамна гледка чак до хоризонта. Потеглиха бавно, шофьорът започна да сменя предавките, докато накрая се понесоха със сто и десет километра в час по равните участъци и още по-бързо по нанадолнището. Километричните знаци прелитаха един след друг. Петте часа плюс пет минути изглеждаха напълно възможни.