Ли Чайлд - Точно в полунощ

Както обикновено, шофьорът искаше да разбере къде отива временният му спътник и защо. Нещо като отплата за возенето. Дълга история за дълго разстояние. Поради някаква причина Ричър му каза истината. За заложната къща, пръстена, решението му да открие какво свързва двете. Решение, което не можеше да обясни напълно.

Шофьорът обмисля думите му през следващите петнайсет-двайсет километра. И накрая каза:

— Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.

Ричър не отговори.

— Тя чете книги — обясни шофьорът. — И разсъждава върху разни неща.

— Дори не знам коя е собственичката на пръстена. Не знам името ѝ. Никога не съм я виждал. Как може да се чувствам виновен? Знам само, че го е продала.

— Не е задължително да е свързано с нея. Има една дума… мисля, че беше пренасочване. Или проектиране, макар че може да бъркам. Жена ми би казала, че се чувстваш виновен по съвсем друга причина.

— И каква е връзката?

— Далечна, предполагам. Не е задължително да си накарал друга жена да продаде пръстен или бижу. Не е нужно да е толкова очевидно. Жена ми би казала, че е свързано с друг провал, несправедливост или нещо подобно.

Ричър замълча.

— Жена ми би те посъветвала да обсъдиш нещата с твоята приятелка или съпруга.

Чан вече бе преполовила първия работен ден след връщането си. Може би бе поела нови случаи. А може би се бе върнала на летището.

— Кажи на жена си да продължи да чете — отвърна Ричър. — Струва ми се, че е много умна.

Както често се случваше, придвижването от магистралата до града се оказа най-трудната част от пътуването. Червеният камион бе прекалено голям, за да се движи из центъра. Ричър слезе на детелината в осем без десет вечерта, точно пет часа и пет минути след като бе потеглил. Разкърши се, вдиша дълбоко и се огледа. Минаваха доста коли. Пикапи, джипове, леки автомобили. Шофьорите им обаче не бяха настроени да качват стопаджии. Те слизаха от магистралата. Намираха се на края на своето пътуване. Бяха почти у дома. Почти в бара. Почти в апартамента на приятелката си. Почти там, закъдето пътуваха. Всички бързаха. Никой не искаше да спира и да качва някого. Не и в този момент. Хората вземаха стопаджии в началото на пътуването си. Не и в края му.

Надеждата му бе в някой шофьор, който преди петстотин километра е отказал да качи стопаджия, а после е съжалявал през целия път. Такива хора бяха готови да спрат при последните няколко километра, може би с тайната надежда стопаджията да се окаже в друга посока и така да спасят гузната си съвест, без да е нужно да правят усилие, но нямаха нищо против да качат някого и да го закарат десет-петнайсет километра по-нататък. Ричър прецени от опит — като взе предвид и трафика, — че подобен шофьор ще се появи след двайсет, двайсет и пет минути. Най-важният фактор в случая бе видимостта. Колкото по-рано те видят, толкова по-големи са шансовете ти. Благоразположеният шофьор ще има достатъчно разстояние да намали, да спре небрежно, да се усмихне през прозореца…

В крайна сметка изминаха четирийсет минути. Точно в осем и половина спря един додж. Шофьорът изглеждаше в добро настроение, но се извини, че отива само до центъра. А това идеално устройваше Ричър, който попита къде е кварталът с евтините хотели. Шофьорът отвърна, че ще минат само на две преки от него и той с удоволствие ще го упъти.

По-бедната част на града бе потънала в мрак. Слънцето бе залязло отдавна. На някои пресечки имаше улични лампи и част от тях светеха, но това съвсем не бе достатъчно. Ричър слезе от колата и тръгна на запад, измина цяла пряка при видимост, която не надхвърляше метър, и продължи по следващата, където положението бе същото. Накрая сви наляво и видя — точно както му бе обещал шофьорът на доджа — цяла улица с хотели от двете страни, плюс закусвални, бензиностанция и сервиз за гуми, което подсказваше, че това е популярен маршрут за влизане и излизане от града. Първият хотел вдясно имаше високо и ярко рекламно пано, което изреждаше предимствата му: Безплатна закуска, Безплатна кабелна телевизия, Безплатен интернет…

Първият хотел вляво контрираше с: Всичко е безплатно.

Ричър се съмняваше в това. Рекламата със сигурност не се отнасяше до самата нощувка. Но който не рискува, не печели. На рецепцията завари възрастна жена. Слаба и изискана. Имаше синя коса, толкова грижливо тупирана и лакирана, че приличаше на захарен памук. Сигурно бе на осемдесет. Нищо чудно да бе собственичка на хотела от самото му построяване. Ричър зададе въпроса, който го интересуваше, и жената се усмихна. Не, стаята се плащала, но всичко останало било включено в цената. Възрастната дама обясни това с игриво пламъче в очите. Ричър предположи, че тя е поставила рекламата „Всичко е безплатно“ в отговор — независимо дали забавен или заядлив — на хвалбите на съседите, а вероятно и като израз на отчаянието ѝ, че в тези дни каквото и да правиш, все ще се намери някой, който да го направи по-евтино от теб. Така „Всичко е безплатно“ се превръщаше в граница, отвъд която никой не можеше да премине.