Ли Чайлд - Точно в полунощ

Мъжът наблюдаваше пералнята през прозореца. Това бе повече от ясно. Накамура познаваше признаците. Човекът не се въртеше на стола си и не протягаше врат, защото, макар и да не бе особено висок, все пак бе по-висок от нея. Въпреки това гърбът му бе неестествено изправен. Не можеше да седи по друг начин, ако искаше да гледа през витрината. А погледът му не се откъсваше от пералнята. Намираше чашата си опипом, повдигаше я и отпиваше от нея, докато продължаваше да наблюдава сградата отсреща.

Това ли беше Голямата стъпка?

Отнеси се сериозно към него , бе казал гласът от Уисконсин. Мъжът на масата определено трябваше да бъде приеман на сериозно. Нещо в него подсказваше, че е корав и компетентен. Това не бе очевидно, защото изражението му беше съвсем дружелюбно. Личеше си обаче, че търпението му не е безкрайно. Беше човек, с когото не биваше да си имаш проблеми. Теоретично Накамура можеше да си го представи като тих и смъртоносен противник. Но трудно можеше да си го представи като човека, за когото ставаше въпрос в онова съобщение. Нещо не се връзваше с онова трескаво предупреждение и страховито описание. Не бе логично да го оприличават на Голямата стъпка, излязъл от гората. Той приличаше по-скоро на герой от шпионски филм, на безлик убиец от КГБ, който се слива с тълпата. Беше спретнат и елегантен. Пълна противоположност на Голямата стъпка.

Кой беше той?

Имаше само един начин Накамура да разбере.

Тя седна срещу него и извади служебната карта от дамската си чанта. Намираше се във винилов калъф, който бе получила от управлението, от едната страна значката, а от другата карта със снимка и надпис: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити.

Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си очила с рогови рамки и ги надяна. Погледна служебната карта и извърна поглед. Извади малък бележник от друг вътрешен джоб. Отвори го с палец, прелисти няколко страници и вдигна глава.

— Вие работите в отдел „Престъпления против собствеността“.

— Цялото полицейско управление ли сте побрали в този бележник?

— Да — отвърна той.

— Защо?

— Обичам да знам кой с какво се занимава.

— Какво правите тук?

— Върша си работата.

— Как се казвате?

— Брамал. Първото ми име е Терънс, но можете да ме наричате Тери.

— Какво работите, господин Брамал?

— Частен детектив съм.

— Откъде?

— От Чикаго.

— И какво ви води в Рапид Сити?

— Частно разследване.

— Свързано ли е с Артър Скорпио?

— Опасявам се, че професията ми е свързана с известна конфиденциалност. Освен ако не стана свидетел на престъпление или не подозирам, че ще бъде извършено такова. Към този момент нямам основания да смятам така.

— Трябва да знам дали работите за него или против него — каза Накамура.

— Така ли стоят нещата?

— Не бих го нарекла образцов гражданин.

— Той не е мой клиент, ако това ви интересува.

— А кой е клиентът ви?

— Не мога да ви кажа.

— Имате ли партньор? — попита Накамура.

— В какъв смисъл? — отвърна Брамал. — Интимен? Професионален?

— Професионален.

— Не.

— За агенция ли работите?

— Защо питате?

— Чух, че някой идва насам. Не става въпрос за вас, а за друг човек. Вчера е бил в Уисконсин и се питам дали има партньор.

— Дори да има, не съм аз — каза Брамал. — Винаги работя сам.

Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата на Брамал.

— Позвънете ми, ако ви потрябвам. Или ако решите да смените тази изтъркана плоча, наречена „конфиденциалност“. Или ако ви потрябва съвет. Скорпио е опасен тип. Не го забравяйте дори за миг.

— Благодаря — отвърна Брамал, без да сваля поглед от прозореца.

Накамура се върна в колата си, а мъжът, застанал до входа на пералнята, отново я проследи с поглед. Тя потегли към полицейското управление и пристигна там рано. Включи компютъра си и отвори търсачка. Въведе думите: Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго. Попадна на цял куп резултати. Мъжът се оказа шейсет и седем годишен, бивш агент на ФБР с дълга и бляскава кариера. Разплел множество случаи. Удостоен с медали и награди. Сега ръководел собствен бизнес. Обслужвал елита. Не се рекламирал. Вземал скъпо. Човек трудно можел да го наеме. Но затова пък бил истински специалист. Предлагал една-единствена услуга. Издирвал безследно изчезнали.

Когато Ричър се събуди, предположи, че обедният час пик в ресторанта вече е отминал. Чувстваше се отлично след физическите усилия, които бе положил пред бара предишния ден. Нищо не го болеше. Погледна се в огледало. Имаше леко охлузване на челото от удара с глава, който бе нанесъл на четвъртия рокер. И дясната му ръка като че ли бе станала по-чувствителна. Все пак бе повалил трима противници с нея. Нямаше ожулвания по протежение на костта, но кожата изглеждаше два пъти по-дебела от обичайното. И зачервена, тук-там с точици като от убождане. Явно ръката му бе пострадала, въпреки че носеше риза с дълги ръкави. Случваха се такива неща. Понякога в ръката му се забиваха зъби или парченца кост от счупени носове. Но нищо, за което да се тревожи. Беше си все същият. В отлична форма.