Ли Чайлд - Точно в полунощ

Колата се оказа пикап. И то голям. С двойна кабина. Японски. Много хром и лъскава боя. Намали скоростта. Приближи. Лицето на шофьора бе озарено в червено от приборите по арматурното табло. Няма да стане, каза си Ричър. Шофьорът бе жена. Трябваше да е луда, за да спре.

Пикапът спря.

Беше хонда. Тъмночервен металик. Прозорецът се спусна. На задната седалка имаше куче. Приличаше на немска овчарка, но беше по-голямо — с размерите на пони. Сигурно бе някакъв ужасен мутант. Зъбите му бяха колкото патрони за снайперска пушка. Жената се наведе настрани. Имаше черна коса, вдигната на кок. И тъмночервена блуза. Беше на около четирийсет и пет.

— Накъде сте се запътили? — попита тя.

— Трябва да стигна до магистралата — отговори Ричър.

— Качвайте се. И аз съм натам.

— Сигурна ли сте?

— Къде отивам ли?

— Сигурна ли сте, че искате да ме качите? Това е въпрос на безопасност. Не ме познавате. Бих казал, че не представлявам опасност, но всеки би казал същото, нали?

— Имам зло куче.

— Но аз може да съм въоръжен. И първо да застрелям кучето. Или да му прережа гърлото. А после да се заема и с вас. На ваше място бих се притеснил точно от това. От професионална гледна точка, разбира се.

— Полицай ли сте?

— Служих във Военната полиция.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Качвайте се тогава.

Жената се оказа фермерка с много глави добитък върху много декари. Явно бизнесът върви добре, помисли си Ричър, ако се съди по колата. Вътре бе просторно като в хъмви. И тихо като в лимузина. Тапицерията бе от скъпа кожа на ромбчета. Двамата разговаряха. Ричър я попита дали винаги е била фермерка, а жената отговори утвърдително, да, от четири поколения. Тя го попита какво работи и той отвърна, че в момента си търси нова работа. Огромното куче следеше разговора им от задната седалка и въртеше страховитата си глава ту към единия, ту към другия.

Час по-късно жената спря и го остави на детелината на магистралата. Ричър ѝ благодари и ѝ помаха. Жената се оказа приятен събеседник. Това бе една от случайните срещи, които правеха живота му такъв, какъвто бе.

Ричър застана край платното, водещо на запад, стъпи с единия крак на банкета, а с другия на асфалта, завъртя се настрани и протегна ръка с насочен нагоре палец.

На повече от хиляда километра от Ричър, в офиса си в задната част на обществената пералня в Рапид Сити, Артър Скорпио преглеждаше есемесите, имейлите и гласовите записи в телефона си. Стигна до съобщението на Джими Плъха и чу: Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб. Което чисто и просто означаваше: „Изпях всичко и сега този тип ще те погне“. Скорпио реши в дългосрочен план да не осигурява повече бизнес на Джими, а в краткосрочен — да вземе нужните предпазни мерки. Позвъни на секретарката си. Тя си бе у дома и тъкмо се канеше да си ляга.

— Кой или какво е Голямата стъпка? — попита той.

— Гигантски маймуночовек, който живее в гората. В планините на северозападните щати. Висок е над два метра и целият е покрит с козина. Храни се с мечки и добитък. Един фермер се оплакал, че през годините е изгубил хиляда животни.

— И къде се е случило това?

— Никъде — обясни секретарката. — Голямата стъпка не съществува в действителност. Това е по-скоро приказка.

— Аха — отвърна Скорпио.

Затвори, проведе още два разговора с хора, на които знаеше, че може да разчита, заключи пералнята и се прибра у дома.

Наближаваше полунощ, когато Ричър се качи на огромна цистерна с формата на куршум, цялата от лъскава неръждаема стомана. Шофьорът превозваше двайсет хиляди литра органично мляко. Крайната му цел бе Сиукс Фолс, най-западната точка по маршрута, който обслужваше. От там до Рапид Сити оставаха още петстотин и шейсет километра. Шофьорът посъветва Ричър да не се притеснява. Лесно щял да намери кой да го качи. Имало отбивка, където по всяко време на денонощието спирали и потегляли много камиони. Мястото било огромно, като кръстопът, на който се пресичат всички шосета по света.

Ричър поддържаше разговора, докато прекосяваха Минесота от единия до другия ѝ край. Предполагаше, че това е задачата му — да играе ролята на човешки адреналин. Да държи шофьора буден. Да направи всичко възможно, за да избегне онзи стар виц: искам да умра мирно в съня си като дядо, а не да крещя от ужас като пътниците му. В резултат на това разговорът скачаше от тема на тема. Шофьорът първо се оплака от институционалните неправди в млекарския бизнес. Ричър изрази съчувствие. После шофьорът поиска да чуе някоя военна история и Ричър си измисли няколко. Не след дълго пристигнаха на обещаното място. Оказа се, че шофьорът изобщо не е преувеличил. Бензиностанцията бе с размерите на футболно игрище, двуетажният мотел бе дълъг поне сто метра, а семейният ресторант, голям колкото армейски склад, сияеше в неонови реклами отвън и флуоресцентни лампи отвътре. Непрекъснато спираха и потегляха големи, осемнайсетколесни камиони и всякакви леки автомобили, пикапи, микробуси…