Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Ей! — извика Джими. — Не можеш да сядаш на чужд мотор! Това е проява на неуважение.

— И ти какво ще направиш?

Джими замълча.

— Отговори на въпроса ми и ще си тръгна — каза Ричър.

— Кой въпрос?

— Трябват ми име и адресът в Южна Дакота, откъдето си получил пръстена.

Никакъв отговор.

— Мога да стоя тук цяла нощ — продължи Ричър. — В момента няма свидетели. Но рано или късно ще се появи някой. И ще види, че седя на мотора ти. А ти не правиш нищо. Като последен страхливец. С репутацията ти е свършено.

Джими Плъха се огледа.

— Не е от хората, с които би искал да се срещнеш — каза той.

— Ти също не си от тях — отвърна Ричър. — Но въпреки това съм тук.

Откъм съседната пряка долетя шум на автомобилен двигател. Може би пикап, който се движеше съвсем бавно. Джими погледна към ъгъла. Щеше ли да завие? Не зави. Отмина и отново се възцари тишина.

Ричър продължаваше да чака.

Дочуха шум от друга кола, отново на една пряка разстояние, но в обратната посока.

— Държи обществена пералня в Рапид Сити. Името му е Артър Скорпио — каза Джими.

Колата намали скорост. Вероятно щеше да завие към тях. След трийсет секунди щеше да се появи зад ъгъла. Ричър стана от седалката, мина между моторите и се качи на тротоара. Джими Плъха тръгна в другата посока, заобиколи моторите и се скри в сенките зад сградата. Вероятно се върна в бара през задната врата.

Колата се появи зад ъгъла. Точно навреме. Беше същият полицай.

Ченгето държеше крака си на спирачката. Намали, завъртя волана и спря до същия бордюр, както миналия път. Свали прозореца и огледа сцената. Шестима мъже, всичките в хоризонтално положение, като само някои помръдваха. Плюс Ричър, който стоеше на тротоара.

— Поздравления — каза ченгето.

— За какво?

— За това, което си направил.

— Не, аз нямам нищо общо. Бях само зрител. Тези типове се сбиха. Някой седнал на чужд мотор или нещо подобно.

— Това ли е твоята версия?

— Не ми ли вярваш?

— Въпросът ми е чисто теоретичен, но все пак… очакваш ли да ти повярвам?

— Адвокатът на онзи от заложната къща би казал, че за всички ни ще е по-добре, ако ми повярваш.

— Искам да напуснеш окръга ни колкото се може по-бързо.

— Напълно ме устройва. И бездруго смятах да се кача на първия автобус.

— Това не е достатъчно бързо.

— Да не искаш да открадна мотор?

— Аз ще те откарам.

— Толкова ли е спешно?

— Ще спестиш доста писане. И на двама ни.

— И къде ще ме откараш?

— Предполагам, че онези са отговорили на въпроса ти. И сега отиваш на запад. От границата на окръга ни трябва да продължиш направо по шосето, което стига до междущатска магистрала деветдесет. Там шофьорите са доста дружелюбни. Все някой ще те качи.

Ричър се настани в патрулката и след четирийсет минути, в които не се случи абсолютно нищо, слезе на някакво затънтено място — потънал в мрак двулентов път и табела, която уведомяваше шофьорите, че напускат един окръг и навлизат в друг. Сбогува се с ченгето и тръгна напред, измина сто метра, измина двеста, спря и се огледа. Полицаят присветна с фаровете, даде назад, направи обратен завой и замина. Ричър го проследи с поглед, докато стоповете му се скриха в мрака, след което продължи до едно място, където банкетът се разширяваше. Зачака там. Пред него се простираше шосе, което излизаше на магистралата едва след стотина километра. А магистралата водеше на запад, пресичаше Минесота, навлизаше в Южна Дакота, прекосяваше Сиукс Фолс и стигаше до Рапид Сити.

И още по-нататък. Чак до Сиатъл.

В този момент на близо две хиляди и петстотин километра от тъмното шосе Мишел Чан ядеше пицата, която ѝ бяха донесли преди малко. С чаша вода, не с вино. Това не беше празненство, а най-обикновено набавяне на калории. Следобедът бе доста натоварен, трябваше да навакса с домакинската работа. Беше уморена. Част от нея бе доволна, че е сама, но друга част съжаляваше. Предполагаше, че Ричър е заминал за Чикаго. От там можеше да продължи във всички посоки. Липсваше ѝ. Но тя не смяташе, че нещата между тях биха могли да се получат. Беше категорична по този въпрос, както и по всички останали.

Също в този момент, но на хиляда и сто километра от тъмното шосе, иззвъня телефонът на едно от бюрата в отдел „Престъпления против собствеността“ в полицейското управление на Рапид Сити. Обаждането прие инспектор Глория Накамура, дребничка азиатка с матова кожа, която работеше тук от три години. Не беше новобранец, но не беше и ветеран. До края на смяната ѝ оставаше един час.