Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Господине, елате насам, ако обичате.

Ричър се подчини, но тръгна към другата страна на колата. Не искаше да се обръща с гръб към седмината. Затова заобиколи откъм багажника и застана до шофьорската врата. Полицаят свали прозореца. Държеше пистолет. Но не беше напрегнат, а спокоен и ръката с оръжието лежеше в скута му.

— Ще ми кажете ли какво става тук? — попита той.

— Къде сте служили? В армията или в морската пехота? — отвърна му с въпрос Ричър.

— Защо смятате, че съм бил военен?

— Повечето полицаи, които служат на подобни места, са били на военна служба. Особено тези, които бият път до най-близката военна база, за да се подстрижат по войнишки.

— Служих в армията.

— Аз също. Тук не става нищо особено.

— Искам да чуя цялата история. Много хора са служили в армията. Не те познавам.

— Джак Ричър, Военна полиция, Сто и десета специална част. Майор от резерва. Приятно ми е да се запознаем.

— Чувал съм за Сто и десета.

— Добри неща, надявам се.

— Щабът ви беше в Пентагона, нали?

— Не, щабът ни беше в Рок Крийк, Вирджиния. На северозапад от Пентагона. В продължение на няколко години разполагах с най-хубавия кабинет. Това ли беше скритият въпрос, с който да провериш дали казвам истината?

— Издържа теста. Щабът ви наистина беше в Рок Крийк. А сега ми кажи какво става. Май се канеше да се сбиеш с тези типове?

— За момента само разговаряхме — обясни Ричър. — Зададох им въпрос, а те заявиха, че предпочитат да ми отговорят навън, на чист въздух. Нямам представа защо. Сигурно са се страхували някой да не подслуша разговора ни.

— И какво ги попита?

— Откъде са се сдобили с този пръстен — каза Ричър, опря китката си на вратата и разтвори длан.

— „Уест Пойнт“ — отбеляза полицаят.

— Тези момчета са го продали в заложна къща. Искам да разбера как е попаднал в тях.

— Защо?

— Не знам точно. Любопитен съм да науча цялата история.

— Точно тези няма да ти кажат нищо.

— Познаваш ли ги?

— Не можем да докажем нищо, но…

— Но?

— Прекарват дрога от Южна Дакота през Минесота. От два щата, та чак тук. Но така и не привличат интереса на федералните. Или на полицията в Южна Дакота, за да командирова някой следовател и да го качи на самолета. Затова може да се каже, че действат без особен риск.

— Къде в Южна Дакота?

— Нямаме представа.

Ричър замълча.

— Трябва да се качиш в колата — каза полицаят. — Те са седмина.

— Ще се справя — отвърна Ричър.

— Мога да те арестувам, ако искаш. Така ще изглеждаш по-добре в техните очи. Но трябва да си тръгнеш. Защото и аз трябва да си тръгна. Не мога да остана тук цялата смяна.

— Не се тревожи за мен.

— Може би все пак трябва да те арестувам.

— Защо? Заради нещо, което още не се е случило?

— За твоя собствена безопасност.

— Мога да се обидя — отвърна Ричър. — Не ми изглеждаш много притеснен за тяхната безопасност. Правиш напълно необосновано предположение…

— Влизай в колата. Наречи го тактическо отстъпление. Можеш да научиш повече за пръстена по друг начин.

— Какъв друг начин?

— И после да забравиш всичко. Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история. Вероятно човекът се е върнал от мисия, изпълнен с горчивина и разочарование, и е решил да се отърве от проклетия пръстен колкото се може по-бързо. Продал го е, за да плати наема на караваната си например.

— Така ли правят по тези места?

— Доста често.

— Ти си се справил добре.

— Но това не се отнася за всички.

— Не е бил мъж. Пръстенът е прекалено малък. Била е жена.

— Жените също живеят в каравани.

Ричър кимна.

— Съгласен съм. Възможно е да спечелиш десетте долара, но искам да се уверя. За всеки случай.

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от двигателя на колата, който работеше на празни обороти, и шумоленето на вятъра в телефонните жици.

— Последен шанс — каза полицаят. — Постъпи разумно. Качи се в колата.

— Ще се справя — повтори Ричър.

Отстъпи крачка назад и се изправи. Полицаят поклати глава в недоумение, изчака секунда-две, после се отказа и потегли бавно със съскане на гуми и облак дим от ауспуха. Ричър го проследи с поглед, изчака патрулката да се скрие зад ъгъла и се върна пред бара, където облечените в черно рокери отново бяха оформили полукръг.

Седмината бяха заели предишните си позиции, с наведени глави и присвити рамене, широко разкрачени и протегнали напред ръце, готови за бой. Въпреки това не помръдваха. Не искаха да помръднат. Не и веднага. От тяхна гледна точка се бе появил нов, неизвестен фактор. Противникът им май беше чисто луд. Сам го бе доказал. Полицаят му бе дал възможност да се оттегли с достойнство, но той бе отхвърлил предложението. Бе предпочел да остане и да се бие.