Ли Чайлд: Точно в полунощ

— И смяташ, че някой е дарил този пръстен, за да си намали данъците?

— Възможно е, ако притежателката на пръстена е починала. Онази, която го е носила през две хиляди и пета. А после някой друг го е получил като наследство.

— Не мисля — каза Ричър. — Ако става въпрос за роднина, той би предпочел да запази пръстена.

— Стига да има какво да яде.

— Трудни времена ли преживявате тук?

— Аз лично не се оплаквам, но все пак съм собственик на заложна къща.

— Въпреки всичко хората даряват за благородни каузи.

— В замяна на фалшиви разписки. Така пестят данъци, които иначе дължат на федералното правителство. Това е друга форма на социално подпомагане.

— Кой е този с благотворителния бизнес? — попита Ричър.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не ти влиза в работата. В края на краищата кой си ти, по дяволите?

— Най-обикновен човек, който е имал много тежък ден. Вината не е твоя, разбира се, но бих искал да ти дам един съвет: не е добра идея да правиш деня ми още по-лош. Може да се окажеш в ролята на капката, която прелива чашата.

— Това заплаха ли е?

— Приеми го по-скоро като прогноза за времето. Или общественополезна информация. Предупреждение за торнадо например. Може да ти потрябва укритие.

— Напусни магазина ми.

— Добре че главоболието ми мина. Преди време ме удариха по главата, но сега съм много по-добре. Така каза докторът. Приятелката ми ме накара да се прегледам. Два пъти. Беше се притеснила за мен.

Собственикът на заложната къща обмисли думите му.

— От кое училище е този пръстен? — попита той.

— От една военна академия — отвърна Ричър.

— Но това са училища за проблемни деца. Емоционално неуравновесени. Не искам да те обидя…

— Не обвинявай децата — каза Ричър. — Погледни семействата им. Честно казано, много от родителите на учещите в нашата академия бяха убивали хора.

— Наистина ли?

— Процентът им беше доста над средния.

— И държите един на друг?

— Не изоставяме никого в беда.

— Този човек няма да говори с непознат.

— Има ли разрешително да върти бизнеса си? Минава ли проверките на щатските власти?

— Това, което аз правя, е напълно законно. Адвокатът ми е категоричен. Стига искрено да вярвам, че вещите не са крадени. А аз го вярвам. Те идват от благотворителност. Имат си документи. Много хора постъпват така. Виждал съм дори реклами по телевизията. Продават най-вече коли, но понякога и яхти.

— И смяташ, че този човек няма да иска да говори с мен?

— Не бих се учудил, ако не ти каже нито дума.

— Толкова ли е невъзпитан?

— Не е от хората, с които бих отишъл на пикник.

— Как се казва?

— Джими. Джими Плъха.

— Наистина ли?

— Така е известен.

— И къде да го открия?

— Огледай се за поне шест мотора „Харли — Дейвидсън“. Ще откриеш Джими в бара, пред който са паркирани.

Градът се оказа относително малък. Отвъд бедния и занемарен квартал, който Ричър бе видял, се простираше друг, на който му трябваха пет години, за да стане също толкова беден и занемарен. А може би повече. Може би десет. В такъв случай имаше надежда. Витрините на някои офиси и магазини бяха заковани с дъски, но те не бяха много. Повечето продължаваха да въртят своя бизнес в лежерен провинциален ритъм. Наоколо бавно минаваха големи пикапи. Имаше дори билярдна. Уличните лампи обаче бяха съвсем малко. Започваше да се стъмва. Нещо в архитектурата подсказваше, че градчето е център на млекодобив. Магазините наподобяваха старовремски доилни. Явно наследството от онази епоха не се бе изгубило.

В една дървена сграда се помещаваше бар. Паркингът бе покрит с чакъл и заобиколен от бурени, но на него в стройна редица бяха спрели седем мотора „Харли — Дейвидсън“. Вероятно не ставаше въпрос за истински членове на мотоклуба „Ангели от ада“, а за техни подражатели. Рокерите се деляха на много разновидности, като баптистите. На пръв поглед всички бяха еднакви, но после се оказваше, че са различни. Явно точно тези си падаха по кожени пискюли и хромирани части. Моторите им подсказваха, че обичат да ги карат облегнати назад, с протегнати крака. Може би това ги охлаждаше по някакъв начин. Или имаше някаква друга причина. Освен това и тези рокери си падаха по кожените елеци. И панталони. И боти. Изцяло черни. В края на лятото, когато още бе горещо.

Моторите бяха боядисани в лъскави тъмни цветове, четири бяха украсени с оранжеви пламъци, а три — със сребристи символи, наподобяващи руни. Барът изглеждаше доста стар и част от дървените летви на облицовката се бяха отковали. На един от прозорците имаше климатик, който се напъваше да охлади помещението, а под него се бе събрала локвичка вода. По улицата бавно мина полицейска кола и гумите ѝ изсъскаха по асфалта. Местното управление. Вероятно ченгето бе прекарало първата половина от смяната си в опит да напълни общинския бюджет, дебнейки с радар на магистралата, а сега обикаляше задните улички на поверения му град. Демонстрираше присъствие. Държеше под око проблемните места. Ченгето извърна глава и огледа Ричър. Изобщо не приличаше на мъжа от заложната къща. Беше стегнат, спретнат. Лицето му бе слабо и издължено, а погледът му — интелигентен. Седеше зад волана с изправен гръб. Косата му бе подстригана съвсем късо, по войнишки, с почти оголени слепоочия. Прическа отпреди един ден. Най-много два.