Ли Чайлд: Точно в полунощ

Ричър не помръдна от мястото си и изпрати патрулката с поглед. В далечината прогърмя мотор. Звукът приближаваше, ставаше все по-силен, все по-тежък — като пневматичен чук. Зад ъгъла се появи бавно движещ се осми харли, голяма, тежка машина, която боботеше басово. Мотористът се бе излегнал назад с опрени на стъпенките крака. Наклони се на завоя и намали още, когато гумите заскърцаха по чакъла. Носеше черен кожен елек върху черна тениска. Спря в редицата. Двигателят намали оборотите и зазвуча като ковач, който удря по наковалня. Мъжът го изключи и подпря мотора на стойка. Отново се възцари тишина.

— Търся Джими Плъха — каза Ричър.

Рокерът погледна към един от моторите в редицата. Просто не можа да се сдържи. Но отговори: „Не го познавам“, и отмина с вдървена походка. Насочи се право към вратата на бара. Тялото му имаше крушовидна форма. Беше на около четирийсет години, почти метър и осемдесет, но възпълен, кривокрак и тромав. Имаше нездрав жълтеникав тен, сякаш бе мазал кожата си с моторно масло. Отвори вратата и влезе в бара.

Ричър не помръдна от мястото си. Моторът, към който бе погледнал новодошлият, бе един от трите със сребристи руни. Беше голям колкото и останалите, но дръжките на кормилото и стъпенките бяха по-близо до седалката. Поне с пет сантиметра по-близо в сравнение с мотора на новодошлия. Което означаваше, че Джими е висок метър и седемдесет и два-три. И най-вероятно бе слаб, дори мършав, след като имаше подобен прякор. Нищо чудно да бе въоръжен обаче. С нож или пистолет. И да бе зъл и агресивен.

Ричър се запъти към вратата на бара. Отвори я и влезе. Вътре бе тъмно и горещо и миришеше на разлята бира. Помещението бе правоъгълно и имаше дълъг бар с меден плот по протежение на лявата стена. Отдясно бяха наредени масите. В дъното имаше свод, зад който започваше тесен коридор. Тоалетни, обществен телефон и противопожарен изход. В салона имаше четири прозореца. Общо шест възможни изхода. Първото нещо, на което един бивш военен полицай обръща внимание.

Осмината рокери се бяха настанили на две маси четворки, които бяха долепили и поставили до прозореца. Пиеха бира в тежки запотени халби. Новодошлият едва бе побрал тлъстото си крушовидно тяло на стола. Най-пълната халба стоеше пред него. Шестима от останалите бяха в неговата категория, що се отнася до външен вид и габарити. Последният бе по-зле. По-нисък, кльощав, с тясно лице и неспокоен поглед.

Ричър спря на бара и си поръча кафе.

— Нямаме — отвърна барманът. — Съжалявам.

— Това там Джими Плъха ли е? Онзи дребният?

— Ако му имаш зъб, по-добре си уредете отношенията навън. Става ли? — каза барманът и се отдалечи.

Ричър зачака. Един от рокерите пресуши чашата си и се отправи към тоалетните. Ричър прекоси помещението и зае празния му стол. Осмият тип направи връзката. Погледна първо Ричър, после Джими, който каза:

— Това е частно парти, приятел. И ти не си поканен.

— Трябва ми информация — отвърна Ричър.

— За какво?

— За едни дарения с благотворителна цел.

Джими Плъха го изгледа объркано. После се сети.

Погледна към вратата. Там някъде, отвъд нея, се намираше заложната къща, в която бе носил стока.

— Разкарай се — каза той.

Ричър сложи на масата левия си юмрук, който бе с размерите на пиле от супермаркет. Дебели дълги пръсти и кокалчета колкото орехи. Куп белези, които се белееха на фона на слънчевия загар.

— Не ме интересува какви схеми въртиш — обясни Ричър. — Или от кого крадеш. Или от кого купуваш. Пет пари не давам за това. Искам само да знам откъде е дошъл този пръстен.

Той отвори юмрука си. Пръстенът лежеше в дланта му. Уест Пойнт 2005. Златен филигран, черен камък. Малък размер. Джими замълча, но нещо в погледа му подсказа на Ричър, че е познал пръстена.

— Другото име на „Уест Пойнт“ е Военна академия на Съединените щати. Последните две думи са много важни. Те означават, че случаят е федерален.

— Ченге ли си?

— Не, но имам монети за телефон.

Отсъстващият рокер се върна от тоалетната. Застана зад стола на Ричър и разпери театрално ръце, за да изрази безкрайното си учудване. Сякаш искаше да каже: Какво, по дяволите, става тук? Кой е този тип? Ричър не откъсваше едното си око от Джими Плъха, а с другото гледаше в прозореца до себе си и наблюдаваше бледото отражение на човека зад гърба си.

— Този стол принадлежи на някого — каза Джими.

— Да, на мен.

— Имаш пет секунди.

— Не ми трябват повече, стига да ми отговориш за пет секунди.