Ли Чайлд: Точно в полунощ

— Точно тези няма да ти кажат нищо.

— Познаваш ли ги?

— Не можем да докажем нищо, но…

— Но?

— Прекарват дрога от Южна Дакота през Минесота. От два щата, та чак тук. Но така и не привличат интереса на федералните. Или на полицията в Южна Дакота, за да командирова някой следовател и да го качи на самолета. Затова може да се каже, че действат без особен риск.

— Къде в Южна Дакота?

— Нямаме представа.

Ричър замълча.

— Трябва да се качиш в колата — каза полицаят. — Те са седмина.

— Ще се справя — отвърна Ричър.

— Мога да те арестувам, ако искаш. Така ще изглеждаш по-добре в техните очи. Но трябва да си тръгнеш. Защото и аз трябва да си тръгна. Не мога да остана тук цялата смяна.

— Не се тревожи за мен.

— Може би все пак трябва да те арестувам.

— Защо? Заради нещо, което още не се е случило?

— За твоя собствена безопасност.

— Мога да се обидя — отвърна Ричър. — Не ми изглеждаш много притеснен за тяхната безопасност. Правиш напълно необосновано предположение…

— Влизай в колата. Наречи го тактическо отстъпление. Можеш да научиш повече за пръстена по друг начин.

— Какъв друг начин?

— И после да забравиш всичко. Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история. Вероятно човекът се е върнал от мисия, изпълнен с горчивина и разочарование, и е решил да се отърве от проклетия пръстен колкото се може по-бързо. Продал го е, за да плати наема на караваната си например.

— Така ли правят по тези места?

— Доста често.

— Ти си се справил добре.

— Но това не се отнася за всички.

— Не е бил мъж. Пръстенът е прекалено малък. Била е жена.

— Жените също живеят в каравани.

Ричър кимна.

— Съгласен съм. Възможно е да спечелиш десетте долара, но искам да се уверя. За всеки случай.

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от двигателя на колата, който работеше на празни обороти, и шумоленето на вятъра в телефонните жици.

— Последен шанс — каза полицаят. — Постъпи разумно. Качи се в колата.

— Ще се справя — повтори Ричър.

Отстъпи крачка назад и се изправи. Полицаят поклати глава в недоумение, изчака секунда-две, после се отказа и потегли бавно със съскане на гуми и облак дим от ауспуха. Ричър го проследи с поглед, изчака патрулката да се скрие зад ъгъла и се върна пред бара, където облечените в черно рокери отново бяха оформили полукръг.

Седмината бяха заели предишните си позиции, с наведени глави и присвити рамене, широко разкрачени и протегнали напред ръце, готови за бой. Въпреки това не помръдваха. Не искаха да помръднат. Не и веднага. От тяхна гледна точка се бе появил нов, неизвестен фактор. Противникът им май беше чисто луд. Сам го бе доказал. Полицаят му бе дал възможност да се оттегли с достойнство, но той бе отхвърлил предложението. Бе предпочел да остане и да се бие.

Защо?

Нямаха представа.

Ричър чакаше. Предполагаше, че в този момент Чан мъкне покупките към дома си. Оставя ги на кухненския плод. Подрежда продуктите, които ще ѝ трябват за вечерята. Взема нож от чекмеджето. Може би включва печката. За да приготви само една порция. И да прекара тиха спокойна вечер.

Рокерите не помръдваха.

— Да не би да размислихте? — попита ги Ричър.

Никаква реакция.

— Отговорете на въпроса ми и ще ви оставя да си тръгнете — предложи Ричър.

Те отново не помръднаха.

Ричър продължи да чака. Накрая каза:

— Някой по-нетърпелив от мен би решил, че е време да действа.

Отново никаква реакция. Ричър се усмихна.

— В такъв случай мисля, че съм голям късметлия — каза той. — Сякаш съм спечелил на игрален автомат във Вегас. Седем големи момичета, наредени в една линия.

Този път думите му предизвикаха реакция. Това целеше. От това се нуждаеше. Движението бе негов приятел. Целта му бяха движещи се маси и инерция. Искаше противниците си заслепени от гняв. И постигна целта си. Те се спогледаха ядосани и тъй като никой от тях не искаше да се втурне напред първи (или последен), седмината пристъпиха едновременно, като по някакъв невидим сигнал. Бяха побеснели и… уязвими. Ричър приведе в действие първоначалния си план. Нищо не се бе променило, планът му бе все така добър. Залагаше на очевидното. Изчака да се озоват на метър и половина от него, после се втурна напред и се вряза в редицата им. Хоризонтално заби лакът в лицето на първата мишена, после се завъртя светкавично, стовари рязко единия си крак в земята, за да убие инерцията, и се отблъсна с другия, за да добие ново ускорение, при което удари мъжа вдясно от новообразувалата се празнина в редицата на нападателите. Достатъчно бе да поднесе лакътя си и онзи сам заби лицето си в него като при челен сблъсък между два автомобила.