Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър скочи от млековоза и се запъти право към рецепцията на мотела, където си нае стая, макар че скоро щеше да съмне. Нямаше смисъл да пристига в Рапид Сити изморен, останал без капка сила. Нямаше смисъл и да пристига, когато го очакват. Не се съмняваше, че Джими Плъха е позвънил на Артър Скорпио. Опитал се е да си прикрие задника, да се оправдае с нещо от рода на: „Не съм аз, честна дума, но все пак някой те е предал“. Не че Скорпио щеше да му хване вяра, но обаждането щеше да изиграе ролята на система за ранно предупреждение. Там навън има някой или нещо, което те дебне. Най-старият страх в човешката история. Скорпио щеше да разположи охрана. А Ричър на свой ред щеше да накара въпросната охрана да безделничи цял ден. Да притъпи бдителността ѝ, да убие ентусиазма ѝ, да я накара да се прозява. Винаги е за предпочитане сам да избереш момента, когато да нанесеш своя удар. Затова Ричър закуси в оживения ресторант, след което се върна в стаята си, взе душ и си легна тъкмо когато слънцето изгря. Преди това постави малкия пръстен от „Уест Пойнт“ на нощното си шкафче.

В този момент, на петстотин и шейсет километра западно от мотела, в Рапид Сити, инспектор Глория Накамура вече бе станала и се готвеше да отиде на работа. Събуди се призори, взе душ, облече се и закуси. Излезе цял час по-рано от обикновено. Отиваше на работа, но не веднага.

Седна зад волана на личния си автомобил, компактен шевролет с четири врати. Светлосин и анонимен като кола под наем. Подкара към центъра и свърна от булеварда към територията, контролирана от Артър Скорпио. Той притежаваше цял парцел, от пряка до пряка. Обществената пералня се намираше в центъра му. Играеше ролята на команден пункт на дейността на Скорпио. Улицата отпред бе покрита с напукан асфалт и тесен тротоар с отдавна изсъхнало дърво. Отзад минаваше алея за доставки и събиране на смет.

Накамура опита първо откъм алеята. Тя бе цялата покрита с кръпки. Отгоре висеше плетеница от електрически кабели и телефонни жици, провиснали от разкривени стълбове. До задната врата на пералнята стоеше някакъв мъж. Беше се облегнал на стената със скръстени ръце. Беше с черно сако и черен пуловер под него. С черен панталон и черни обувки. Беше висок над метър и осемдесет и много едър. Два пъти колкото Накамура. Имаше бдителен поглед.

Накамура искаше да го снима с мобилния си телефон, за да приложи снимката към досието на онова безкрайно разследване срещу Скорпио. Но не можеше да го направи по толкова очевиден начин. Не бе получила одобрението на шефа си. Наблюдението на Скорпио не бе подновено официално. Затова тя кликна върху иконката на фотоапарата, долепи телефона до ухото си, наведена към прозореца, сякаш разговаряше, и премина бавно, с поглед вперен право напред. После натисна бутона — щрак, щрак, щрак — и спря едва когато горилата остана зад гърба ѝ. Зави наляво, после още веднъж наляво и мина пред сградата.

Пред главния вход стоеше друга горила. Досущ като първата. Мъжът се бе облегнал на стената със скръстени ръце и внимателно наблюдаваше улицата. И той беше облечен целият в черно. Приличаше на охранител на нощен клуб. Липсваха само червеният килим и коприненото въже. Накамура долепи телефона до ухото си. Щрак, щрак, щрак! Зави в първата пряка вдясно и паркира на място, където горилата да не може да я види.

Тя прегледа снимките. И двата комплекта бяха размазани и нито един от мъжете не бе попаднал в центъра на кадъра. Сградата обаче не можеше да бъде сбъркана. И цялостният контекст бе повече от ясен. Историята, която снимките разказваха, издаваше, че Скорпио е бил предупреден от Уисконсин и мигом е наел охрана. Местни здравеняци. Двама. Един отпред, един отзад.

Защото Скорпио се притесняваше от появата на Голямата стъпка.

Който се намираше… къде?

Вероятно пътува насам, помисли си Накамура. Би трябвало. Изглежда, проследяваше снабдителната верига. Тя излезе от колата. Върна се по обратния път до улицата на Скорпио. Тръгна по отсрещния тротоар. Мъжът пред входа на пералнята я видя. Накамура почувства погледа му. Той обаче не помръдна. Само я наблюдаваше. Тя продължи. Точно срещу пералнята имаше кафене. Не го държеше Скорпио, а съседът му. Витрината беше малка, но ако човек седнеше на първата маса, можеше да си осигури сравнително добър изглед. Накамура бе прекарала часове тук.

Тя бутна вратата и влезе.

Масата ѝ бе заета от мъж, който бе отместил встрани чинията с остатъци от яйца и бекон и бе поставил на мястото ѝ чаша кафе. Изглеждаше спретнат и стегнат, с тъмен костюм от фина, но издръжлива материя. Беше прехвърлил петдесет, но трудно можеше да се прецени с колко години. Косата му бе кестенява, а лицето му — младолико. Но можеше да е на шейсет. И дори на седемдесет.