Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър видя дребничка азиатка в черен костюм с пола, може би униформа. Беше висока малко над метър и петдесет, не повече от четирийсет кила с мокри дрехи. Около трийсетте. Дълга черна коса, големи черни очи, красиво лице. Но без следа от усмивка. Изражението ѝ беше строго, сякаш се бе захванала с изпълнението на някаква много, много важна задача и тази строгост бе единственият начин да се справи с нея. Вероятно това бе самата истина, особено когато си висок метър и петдесет и два-три и тежиш четирийсет килограма. Ричър трябваше да признае обаче, че жената определено не бе плаха и срамежлива. Оглеждаше го невъзмутимо от главата до петите — от горе до долу и отляво надясно. Погледът ѝ подсказваше, че го познава отнякъде. Което бе невъзможно, защото Ричър бе сигурен, че никога не я е срещал. Щеше да я запомни. После предположи, че Джими Плъха е добавил описанието му към телефонното предупреждение. Защото Ричър не се съмняваше, че той се е обадил на Артър Скорпио, за да прикрие задника си. Идва огромен тип с черна тениска. Възможно бе азиатката да работи за Скорпио, който да я е уведомил за неканения гост. А може би тя бе най-обикновена служителка в някой близък офис, недоволна, че е трябвало да стане толкова рано днес.

Ричър извърна поглед. Мъжът с вратовръзката продължаваше да се взира през прозореца. Изражението му говореше за спокойствие и сдържаност. И уравновесеност. Приличаше на човек, който е в състояние да отговори любезно на всеки разумен въпрос. Възможно бе и друго — това да е обикновено професионално умение. Като на човек, чието място в йерархията изисква старомодна учтивост. Непознатият напомняше на Ричър за някои полковници от армията — мълчаливи, сдържани, дисциплинирани, малко старомодни на вид, но водени от вътрешна енергия и увереност.

Ричър се настани на една маса до стената, откъдето можеше да гледа над главата на мъжа с вратовръзката и да наблюдава пералнята. А там не се бе случило нищо ново. Охранителят продължаваше да подпира стената. Вътре светеше, но още нямаше клиенти.

Появи се сервитьорката и Ричър си поръча обичайната закуска — кафе плюс голяма порция палачинки с яйца, бекон и кленов сироп. Кафето пристигна първо. Черно, силно, горещо. Явно бе приготвено току-що. Много добре.

В този момент азиатката седна на масата му.

Извади малък винилов калъф от дамската си чанта. Отвори го и го протегна, за да може Ричър да го види по-добре. Вляво имаше златиста значка. Вдясно — служебна карта със снимка. На нея пишеше: Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити. Лицето на снимката бе нейното: същите черни очи, същото строго изражение.

— Случайно вчера да сте били в Уисконсин? — попита тя.

Което подсказа на Ричър, че Джими Плъха наистина е позвънил на Артър Скорпио. Както и че местната полиция подслушва телефоните на Скорпио. Това означаваше, че в момента го разследват. Вероятно стенограмата от обаждането на Джими вече бе приложена към досието му.

На глас обаче Ричър каза нещо съвсем друго:

— На какво основание ми задавате подобен въпрос, дори като полицай? Имам право на личен живот, имам право да ходя където си искам. Това гласи Първата поправка. А също и Четвъртата.

— Отказвате ли да ми отговорите?

— Боя се, че нямам избор. Служил съм в армията. Положил съм клетва да спазвам Конституцията. Не мога да я наруша точно сега.

— Как се казвате?

— Ричър. Първото ми име е Джак. Нямам второ име.

— И какво сте правили в армията, господин Ричър?

— Бях военен полицай. Разследвах престъпления като вас.

— И сега имате частна практика?

Докато задаваше този въпрос, Накамура погледна към мъжа с вратовръзката.

— Онзи човек частен детектив ли е? — попита Ричър.

— Отказвам да отговоря на въпроса ви.

Той се усмихна и каза:

— Е, аз не съм частен детектив, а най-обикновен гражданин. Какво ви съобщиха от Уисконсин?

— Не смятам, че трябва да ви кажа.

— Можете да споделите с мен, като полицай на полицай. Колеги сме.

— Така ли?

— Ако желаете.

Накамура прибра служебната си карта и извади мобилния си телефон. Плъзна пръст по дисплея и отвори папката с аудиозаписи. Избра един и го пусна. Ричър чу синтетични звуци, характерни за бар, последвани от гласа на Джими Плъха. Звучеше нервно и забързано. Каза следното: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб“.