Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Винаги ли е толкова лесно? — попита Макензи.

— Господин Брамал го прави да изглежда лесно — отвърна Ричър.

Сандерсън не каза нищо. Тя беше офицер от пехотата. Знаеше всичко за умниците с пагони и техните безукорни планове.

Брамал запали двигателя и потегли на север по шосето. Носеха се в тъмнината право към детелината на магистралата, където завиха надясно и поеха на изток към зоната за почивка. Гласът от навигационната система ги уведоми, че до там остават шест минути.

Навигационната система не сгреши. Точно шест минути по-късно Брамал навлезе на територията на обширен комплекс за отдих, който приличаше на малък град. Имаше огромна бензиностанция на „Ексон“, пет-шест заведения за хранене, окъпани в неон, пост на Пътната полиция, мотел.

Единственото, което липсваше, бяха снегорините. Или поне за момента не се виждаха. Ричър долови вълните на войнишки скептицизъм, които идваха изпод качулката на Сандерсън. Макензи също изглеждаше разочарована. Може би търсенето не бе толкова лесно, колкото изглеждаше.

Решиха да обиколят повторно, след което бяха абсолютно сигурни, че тук няма сервиз, склад или гараж за снегорини. Нямаше и пътища, които да водят до хангари със зимно оборудване. А това повдигна очевидния въпрос: Ако не тук, то къде? Все някъде трябваше да има снегорини. И то много. Зимата в Южна Дакота бе тежка. Според Макензи зимните условия бяха толкова сурови, че гаражът трябваше да е много, много голям. Все пак тя познаваше добре западните щати.

Но къде се намираше този гараж? Кого можеха да попитат? Въпросът беше странен. Знаете ли къде властите държат снегорините? Никой не би могъл да им отговори. Повечето хора щяха да приемат думите им като нелеп опит за политическа шега с цел доказване на някаква теза или като опит за разобличаване на собственото им невежество, както правят някои репортери, когато ги питат дали знаят името на конгресмена си. Единствените хора, които можеха да отговорят на въпроса им, се намираха другаде. Там, където бяха прибрани въпросните снегорини.

— Предплатил е бензина в единайсет и двайсет и три — каза Ричър. — Точно тук, съвсем близо до мястото, на което сме сега. Да предположим, че са му били необходими две минути да се върне от касата и да започне да пълни резервоара. Вероятно това е станало в единайсет и двайсет и пет. Колко далече може да стигне с бензин за четирийсет долара?

— С тези пари тук можеш да напълниш много голям резервоар — отбеляза Макензи.

— Следователно пълненето на резервоара му е отнело няколко минути. Излязъл е на пътя след единайсет и половина. Стакли обаче е бил новобранец. Не е искал да се издъни. Искал е да разполага с достатъчно време, за всеки случай. Затова е отишъл някъде наблизо. На не повече от три минути. Постарал се е да стигне навреме. Или дори да подрани.

— Какво може да се намира на три минути от тук?

— Да речем, покрит паркинг или хангар. Специално за снегорини. С достъп от двете страни на магистралата. В района на тази отбивка, преди пътят да се стесни на изток и запад. В непосредствена близост до нашата зона за почивка. Някое почти невидимо отклонение с табела, на която пише: „Само за машини на Пътното управление“. И много дървета наоколо. Никой не обръща внимание на подобни неща.

— Може да е в едната или в другата посока. Може вече да сме го подминали. Нямаме представа накъде да тръгнем.

— Не сме го подминали — обади се Сандерсън. — Не видях никакви отклонения. Аз обръщам внимание на подобни неща. В момента сме като в капан на този път. Противникът обаче не е в състояние да организира засада. Това е добре. Ако си прав за специалния хангар, би трябвало да се намира на изток. Ако Ричър е прав за Стакли, мястото би трябвало да е наблизо. Достатъчно близо, за да могат колите да слязат бързо от магистралата и отново бързо да се качат на нея. Ако Ричър греши за Стакли, мястото е по-нататък, но става въпрос за двайсет-трийсет километра най-много, защото дори Стакли да е бил хладнокръвен като лед, е трябвало да стигне там преди полунощ. А той не е можел да кара със сто и петдесет километра в час, за да пристигне навреме. Хора като него избягват подобни неща. Те не бива да се открояват. Затова предлагам да тръгнем на изток. Ако не открием нищо, ще имаме достатъчно време да се върнем и да обмислим нещата.

Брамал погледна през рамо към госпожа Макензи. Неговият работодател.

— Искате ли да опитаме? — попита той.

— Да — отвърна Макензи.