Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Какво представляваше теренът? — попита Ричър.

— Това беше първият въпрос, който всички зададоха. Умниците от щаба определиха маршрут, от който да държим под око околните хълмове. Бяха много прецизни. И ни казаха да не се безпокоим, защото маршрутът минавал извън обхвата на гранатометите. Затова използвахме техния път. И там ни очакваше мъртвото куче. Трима от нас загинаха, единайсет бяха ранени.

— Някой от твоите?

— Не, за щастие. Случилото се беше сериозен проблем. Затова файловете са засекретени. Доста важни клечки пострадаха. Разузнаването се издъни. Нашите умници не се оказаха особено съобразителни. Поне в сравнение с техните. За пореден път подценихме противника. Онези брадясали типове в дълги роби бяха предвидили как точно ще атакуваме, знаеха не само как ще го направим, но и кога ще се появим на това място. Може да ни очакваха ден по-рано или ден по-късно, но кучешките трупове отпреди четири дни бяха любимото им средство за отмъщение. Ако това беше футболен мач, съдията щеше да отчете гол в тяхна полза. Ние дадохме четиринайсет жертви. Постигнаха го на цената на един мобилен телефон и едно куче.

— Разбирам — каза Ричър.

— Притесняваше се да не би някой от моите хора да е загинал.

— Смятах, че това е в състояние да те разстрои.

— Нямаше да съм тук, ако ме беше разстроило — отвърна Сандерсън. — Нямаше да издържа толкова време.

В този момент от кафенето излезе Макензи, последвана от Брамал. Двамата застанаха до пейката в пози, които сякаш казваха: Хайде, време е да тръгваме. Сандерсън стана и Ричър я последва към колата.

Достигнаха южните покрайнини на Рапид Сити точно когато слънцето залязваше.

Прекосиха града от юг на север в сумрак. Ричър разпозна отделни части от него. Разпозна улицата с хотелите. Разпозна денонощния китайски ресторант, пред който го бе причакал човекът на Скорпио с очукания стар линкълн. Продължиха все направо, излязоха от другия край на града и се озоваха на шосе, което според мобилния телефон на Брамал водеше право към „Клингър“. Така и се оказа. „Клингър“ не беше някое обикновено семейно ресторантче, а ярко осветено заведение, което озаряваше огромен паркинг. Изглеждаше леко занемарено, но в същото време грандиозно.

Влязоха и си поръчаха храна, защото беше време за вечеря. Яж винаги когато можеш, обичаше да казва Ричър. Никога не знаеш кога пак ще имаш възможност да сложиш нещо в устата си. Сандерсън се оказа привърженичка на същата теория. Брамал пък бе винаги гладен, което бе изненадващо за човек с неговите скромни габарити. Макензи първо заяви, че не ѝ се яде, но после и тя си поръча вечеря. Накрая каза, че било вкусно. Ричър бе съгласен с нея.

Попитаха сервитьорката дали наблизо се намира бензиностанция на „Ексон“. Да речем, на двайсетина минути от тук? Тя сбърчи чело, сякаш знаеше, но не можеше да се сети, сякаш въпросът бе толкова банален, че именно заради това се затрудняваше. Изведнъж си спомни и каза:

— А, да, на магистралата има „Ексон“. Ще видите отбивка със зона за почивка.

Когато се върнаха в колата, Брамал погледна екрана на навигационната система. Най-близката зона за почивка се намираше на десетина километра на изток. Електронният мозък определи времето, необходимо да стигнат до там, на двайсет минути. Според Брамал най-голяма концентрация на фармацевтични заводи имаше в Ню Джърси. Следователно камионите със стока се движеха на запад. Таен склад, разположен в зона за почивка на магистрала I-90, би бил голямо удобство. Така можеха да товарят и разтоварват по всяко време на денонощието.

— Системата не работи по този начин — възрази Ричър. — Стакли каза, че трябва да чакат до полунощ. Значи това не е склад. Никой не разтоварва там стока, която стои в очакване на клиентите. Точно обратното. Клиентите се нареждат на опашка в очакване на стоката. Може би тя пристига точно в полунощ. Съгласен съм, че зоната за почивка е подходящо място. Но само за бърза размяна. Участниците се намират в движение. Появява се камион от изток и шестима или десетима пласьори като Били и Стакли влизат и товарят. Точно в полунощ. Трябва да действат доста бързо. Мястото хем се намира в зона за почивка на магистралата, хем е замаскирано като гараж за снегорини. Според гласовата поща то е изцяло на разположение на дилърите. Логично. Нали е лято.

— Следователно Стакли е вечерял в „Клингър“, пътувал е двайсет минути до зоната за почивка, напълнил е резервоара, продължил е стотина метра, свил е зад ъгъла и е изчакал да стане полунощ. Детска работа. Зоната за почивка не е кой знае колко голяма. Търсим отклонение, което води до гараж за снегорини. Колко такива може да има?