Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър не отговори. Сандерсън замълча. След време въздъхна отново. И потръпна от задоволство. Разпери ръце и ги простря върху облегалката на пейката. Дясната ѝ ръка почти докосваше рамото на Ричър. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.

— Колко важно е лицето на жената? — попита тя.

— За мен ли?

— Например.

— Не кой знае колко, предполагам. За мен най-важни са очите. Зад тях или се крие сродна душа, или не. И това или те привлича, или те отблъсква.

Сандерсън се изправи и се завъртя с лице към Ричър. Дръпна ципа на сребристия суичър седем-осем сантиметра надолу и свали качулката. Докрай. Косата ѝ се разпиля навън, напред, надолу… Беше като на сестра ѝ, но малко по-къса. И малко по-прошарена. Но падаше по същия начин. И обрамчваше лицето ѝ по същия начин.

Очите ѝ бяха зелени, топли, изпълнени с неописуема мечтателност и задоволство. В тях грееше искрица като слънчев лъч, който пробягва по планински поток. Но излъчваха и лека насмешка. Сандерсън се подиграваше на Ричър, на себе си, на целия свят.

— Имаме еднакъв чин — започна Ричър, — затова имам право да го кажа. Това, което виждам, ме привлича.

— Много мило.

— Говоря сериозно. Сигурен съм, че и Портърфилд е бил сериозен и искрен. Той няма да остане единствен.

Сандерсън вдигна качулката и прибра косата си в нея.

— Трябва да започнеш интравенозно лечение — каза Ричър. — Фолиото изглежда странно.

— Първо трябва да преживея нощта.

— Шериф Конъли е открил десет бона в кутия за обувки.

— Сай нямаше вяра на банките. Предпочиташе парите в брой. Бяха му останали само тези в кутията. Изгубил е останалото с фалита на банките, докато бях в чужбина. Може би затова не им вярваше.

— За колко време щяха да ви стигнат десетте бона?

Сандерсън отново въздъхна доволно.

— Не за дълго — призна тя. — Не и при нашия начин на живот. От време на време трябваше да купуваме и храна. А и Сай похарчи много пари за ремонта на покрива.

— Защо спря да се обаждаш на сестра си след смъртта на Портърфилд?

— Много просто. Наложи се да продам телефона.

— Агенти на военното разузнаване ли проникнаха в къщата?

Сандерсън кимна.

— Закъсняха. Партито беше свършило. Циркът си беше заминал, преди да се появят. Но получиха каквото искаха.

— Какво по-точно?

Тя не отговори. Махна с ръка, сякаш това нямаше значение.

Телефонът на Накамура иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.

— Скорпио звъни на някого — каза той. — Или поне смятаме, че сигналът е негов. Трафикът наподобява онзи отпреди три дни. Освен това повикването е към същия номер, на който изпрати съобщение за новия Били.

— Още е в офиса си — отвърна Накамура.

— Ръководи операцията дистанционно. Реалните действия се извършват на север от тук. Предполагам, че съобщенията са адресирани до неговия човек на място.

— Можем ли да проследим компютърните му комуникации?

— Вече го правим. Но той разполага със защитна стена. Можем да хакнем компютъра му, но ще ни отнеме дни.

— Шофьорът също трябва да работи за него — каза Накамура. — Шофьорът на камиона призрак, който уж не напуска завода. Само че той го напуска. Този човек знае къде да достави стоката.

— Чудя се дали са се сетили да коригират и пътните листове — каза приятелят на Накамура. — Дали манипулират отработените часове и изминатите километри. Може би това е начинът да разбием схемата.

— Не разполагаме с тези данни.

— В такъв случай не можем да направим нищо.

— Не съвсем. Компютрите и данните са само половината от схемата. Виртуалната. Другата половина е реална. Тя се състои от физически обекти като истински камион, който се движи по истински път и превозва истински медикаменти.

— Как този камион стига до тук?

— Откъде?

— От Ню Джърси, предполагам.

— По магистрала деветдесет.

— А какво има на север от тук, на мястото, откъдето е дошло съобщението?

— Магистрала деветдесет.

— Къде спира камионът в такъв случай?

— Има много възможности. Изолирана бензиностанция на двайсетина километра от магистралата. Или стара промишлена зона, пълна с празни складове.

— Скорпио няма да напусне офиса си тази вечер, нали? — попита Накамура.

— Никога не го прави — отвърна приятелят ѝ. — Освен за да се прибере у дома.

— Добре, тръгвам към магистралата, за да огледам.

Накамура затвори телефона и запали двигателя.

Вече бяха изминали разстояние, сравнимо с това от Ню Йорк до Бостън, но още не бяха излезли от Уайоминг, още не бяха преполовили маршрута си за деня. Колелата на голямата тойота се въртяха неуморно. Макензи и Сандерсън разговаряха тихо отзад с кратки, бързи, недовършени изречения. Ричър предположи, че този начин на общуване се е превърнал във втора природа за близначките. Сандерсън остана в добро настроение почти час. После започна да помръква, и то бързо. Затвори се в себе си, сякаш се подготвяше за тежка вътрешна битка. Явно тялото ѝ започваше да се схваща и да изпитва болка. Тя впери поглед през прозореца. Може би с качването на магистралата си бе поставила нова цел. Може би да види три стада антилопи или две стада елени, или счупена снегозащитна ограда.