Ли Чайлд - Точно в полунощ

Накамура потегли по шосето, което водеше на север от града. Подмина семейния ресторант „Клингър“, който посещаваше понякога, стига работата да я отведеше в тази посока. Продължи на север, като се оглеждаше наляво и надясно, преди да излезе на магистралата. Нямаше нищо за гледане. Постави се на мястото на шофьора. Вярно, не караше откраднат камион, но все пак трябваше да избягва срещи с полицията. Нали поне по документи камионът не биваше да бъде там, на магистралата. Все едно изобщо не съществуваше. А това натоварваше шофьора. Той не биваше да привлича внимание. Не биваше да превишава скоростта, да прави неочаквани маневри, да попада в обсега на пътните камери и прочие. На юг от магистралата задачата му ставаше много трудна. Затова не би отишъл там.

На север беше още по-зле. Накамура мина под един мост и се озова сред безкрайна пустош. Никакво прикритие, никакво скривалище. Равна прерия. Плоска земя. Безкрайни хоризонти. Тя продължи още десетина минути и отби на банкета.

Районът на юг от магистралата изглеждаше неподходящ. Районът на север от магистралата изглеждаше неподходящ. Следователно шофьорът не напускаше магистралата. Беше принуден да кара. Нямаше друг избор. Никога не слизаше от нея. На десетина километра на изток имаше отбивка с голям търговски комплекс. Беше го виждала и преди. Бензиностанция, закусвалня, офис на пътните патрули, мотел, някакви сгради на службата за поддръжка на пътищата. Множество постройки и множество скришни места.

Накамура направи обратен завой и се насочи към магистралата. Излезе на нея и натисна газта.

Тойотата спря отново на една бензиностанция, която имаше миниатюрно кафене с две масички и автомивка. Макензи отиде до тоалетната, а Сандерсън си отряза още една лентичка от пластира. Седна на пейката отвън с чаша кафе в ръка. Вятърът довяваше мирис на безоловен бензин от едната страна и на автошампоан от другата. Ричър излезе от кафенето и Сандерсън се помести, за да му направи място, така че между двамата да има метър разстояние. Неизречена покана.

Ричър седна.

— Добре ли си? — попита той.

— В момента, да.

— Разкажи ми за портите на ада.

Последва продължително мълчание.

— Привикваш постепенно — обясни тя. — Нуждаеш се от все по-големи дози, за да се озовеш на същото място. И не след дълго започваш да приемаш дози, смятани за смъртоносни. Само една такава е в състояние да убие човек, който не е привикнал. После искаш още и още. Започваш да приемаш дози, които надвишават смъртоносната. Имаш ли достатъчно кураж, за да направиш следващата стъпка?

— Ти имаш ли го?

— Чувствах се по същия начин, когато бях на мисия. Единственият начин да се справиш, е като не отстъпваш и крачка назад. Продължаваш винаги напред и нагоре. Изпълваш се със самопрезрение. Казваш си: Какво? Само толкова ли можеш? Разбира се, че направих следващата стъпка. И по-следващата…

Сандерсън въздъхна. Новото парче пластир започваше да действа.

— Това ѝ е хубавото на следващата стъпка — каза тя. — Винаги има и още една, и още една.

— Логиката подсказва, че има една последна.

Тя не отговори.

— Какво работеше Портърфилд?

— Майсторът на покриви не ти ли каза?

— Спомена, че говорел много по телефона. А шериф Конъли каза, че пътувал доста с колата.

— Сай беше военноинвалид. Изобщо не работеше.

— Очевидно си е запълвал времето по някакъв начин. Да не би да е имал хоби?

— Защо се интересуваш толкова много от него?

— Интересът ми е професионален. Или е бил убит на друго място и захвърлен в гората, или наистина е бил изяден от мечка. Никога не съм попадал в ситуация, в която изяждането от мечка да изглежда реална възможност.

— Има и трети вариант.

— Знам. Както знам, че ти си била там. Сама ми го каза.

Сандерсън помълча.

— Да сключим сделка — предложи тя след малко. — Успеем ли довечера, ще ти разкажа цялата история.

— Трудна задача — отвърна Ричър. — Много трудна. Историята заслужава ли си?

— Не е особено вълнуваща. Но е тъжна.

— В такъв случай трябва наградата да е по-голяма. Искам да чуя и твоята история.

— За бомбата край пътя ли? Сестра ми сподели какви теории си развил. За провалената специална операция с много жертви от американска страна.

— В най-лошия случай — уточни Ричър.

Сандерсън въздъхна отново, дълбоко и щастливо.

Почти като котешко мъркане.

— Беше много по-лошо от най-лошия случай. Беше същинска катастрофа. Но не аз ръководех операцията. Замествах по-висш офицер от служба, която осигуряваше подкрепа, но работата беше много деликатна. Всичко се решаваше на много високо ниво. Градчето се намираше сред хълмовете, скромно по размери, без каменна стена, но добре защитено. Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно. С две думи, трябваше да завземем градчето, но началството искаше да го направим без излишни жертви сред цивилните. Което означаваше, че не можем да разчитаме на въздушни удари. Затова възнамерявахме да навлезем от две страни, като използваме бронирани машини. Някой от командването обаче бе направил анализ, според който противникът очаквал точно това и бил подготвен. Затова заложихме на трети вариант и подходихме откъм откритите хълмове встрани от градчето, така че да излезем горе-долу по средата между двата му края и да изолираме едновременно и двете гнезда на съпротива.