Ли Чайлд - Точно в полунощ

Брамал обиколи паркинга под светлината на натриевите лампи, окачени на високи стълбове. Търсеше изход, през който да се върне на магистралата. С крайчеца на окото си Ричър зърна светлосин автомобил, който се движеше в противоположната посока. Местно производство. Най-вероятно шевролет. Стандартна модификация, без никакви екстри. Погледна отново, но колата бе изчезнала.

Брамал намери изхода и последва табелата, която водеше към Сиукс Фолс, градче, разположено на изток. Не откъсваше поглед от пътя пред себе си, както правят добрите шофьори. Сандерсън, сестра ѝ и Ричър следяха банкета и стесняващото се разстояние между двете платна.

Оказа се, че Стакли е искал да подрани, но не чак толкова, колкото бе очаквал Ричър. Мястото се намираше на повече от три минути. По-скоро на четири и половина. Видяха малко отклонение и табела: Само за служебни автомобили.

— Не завивай — обърна се Ричър към Брамал. — Рано е. Трябва да съставим по-добър план.

Инспектор Глория Накамура обиколи всеки сантиметър от зоната за почивка. Бе късна вечер, но мястото бе добре осветено. Представи си как някой камион потегля от тук. Може да не беше тир. Може да нямаше ремарке. Може да бе дори микробус, превозващ дребни поръчки за семейни аптеки и провинциални клиники. Нещо с размерите на форд еконолайн. Вероятно бял, чист и лъскав в унисон с посланието за здраве и хигиена, излъчвано от фармацевтичните компании. Вероятно на него имаше лого с четливи приветливи букви, зелени като тревата или сини като небето.

Къде би спрял? Не и до поста на Пътната полиция поради очевидни причини. Не и до бензиновите колонки. Въпреки тъмнината. Бензиностанциите разполагаха с камери, в случай че някой шофьор потегли, без да плати. Не и до входа или до изхода, защото Пътното управление поставяше камери там, за да следи трафика. Подобен камион не можеше да си позволи лукса да бъде заснет на видео. Не и в Южна Дакота, при положение че компютрите в завода показваха, че той стои на паркинг в Ню Джърси. Между тоалетните и заведенията за бързо хранене имаше обширно празно пространство. Но то бе ярко осветено, а по стълбовете също имаше камери. Заради исковете за щети, предположи Накамура. В случай че някой претендира, че са ударили бронята му, и обвини някое заведение. Вероятно това бе изискване на застрахователните компании.

Специална рампа водеше към сградата на Пътното управление, цялата от тухли и метал. Затворена, потънала в мрак. Но въпреки това бе на открито. Прекалено видима. Накамура си представи микробус с отворени задни врати и мъже, които свалят кашони и ги товарят в по-малки коли. Шумна, нетърпелива тълпа, която очаква своя ред. Хора като Били, новия Били и прочие, пристигнали с пикапи, джипове, стари седани… които бързат да натоварят и да потеглят.

Къде тук биха го направили? Никъде. Зоната за почивка бе крайно неподходяща.

Накамура обиколи паркинга за последен път. С периферното си зрение забеляза черен джип, който се движеше в противоположната посока. Регистрационните му табели бяха сини. От Илинойс може би, помисли си тя. Погледна отново, но джипът бе изчезнал.

Брамал отби встрани на километър и половина след отклонението, където източното и западното платно се събираха отново, разделени от тревиста полоса. Мястото бе достатъчно безопасно. Минеше ли пътен патрул, щяха да кажат, че са спрели, за да подменят изгоряла крушка или да напомпат спаднала гума. Нямаше голямо движение. Минаха няколко коли, последвани от камион с ремарке, чиято въздушна струя разлюля тойотата.

— На какво разстояние е най-близкият изход? — попита Ричър.

Брамал погледна екрана.

— На петдесет километра — отвърна той.

— Чиста загуба на бензин. Направи обратен завой през тревата. Двамата с Роуз ще слезем при отклонението, което води до гаража. Вие с Макензи ще паркирате в зоната за почивка и ще тръгнете пеша между дърветата. Там ще се срещнем. Ще огледаме и ще решим какво да правим.

— Искаш да дойда с теб? — попита Сандерсън.

— Защо не?

— Не мога — отвърна тя. — Не се чувствам добре.

— Ще решим този проблем.

— Не мога — повтори тя. — Остана ми само една лентичка.

— Ще ти набавим още.

— Не знаем със сигурност.

— Все някога ще трябва да използваш последната си лентичка.

— Предпочитам да я запазя. Искам да съм спокойна, че имам една резервна.

— Стегни се, майоре! Трябваш ми! И то в добра форма. Точно в полунощ. Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш.