Ли Чайлд - Точно в полунощ

Настъпи тишина. После Макензи каза:

— Да вървим.

Брамал изчака момент, в който двете ленти останаха празни, и направи обратния завой. Тойотата подскочи при преминаването на разделителната ивица, която бе оформена като широка плитка канавка. Сигурно събира водата от топенето на снеговете, предположи Ричър. Снегорините трябваше да избутват снега някъде. Тойотата преодоля единия наклон, после другия, зави и потегли в посоката, от която бе дошла. Караха по същия маршрут, който щеше да следва камионът при пристигането си. Идваха от изток, от Ню Джърси. В този момент камионът се движеше в тяхната посока. Движеше се от часове. Намираше се някъде около Сиукс Фолс и караше по онова шосе, по което бе дошъл и Ричър с червения тир с двойна кабина и легла отзад. С онзи старец зад волана. Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо. Тя чете книги. И разсъждава върху разни неща. Виждаха това, което шофьорът на камиона щеше да види по-късно. Или по-точно, не виждаха почти нищо. В един момент пред тях се появи отбивката с табела Само за служебни автомобили .

Брамал спря на банкета стотина метра след отклонението. Ричър слезе, заобиколи колата и отвори вратата на Сандерсън. Тя излезе. Ботуши, джинси, сребрист суичър, закопчан догоре. Този път качулката бе дръпната по-назад. За да не пречи на периферното ѝ зрение. За да не пречи на оценката ѝ на ситуацията. Виждаха се скулите ѝ. Фолиото отдясно, белезите отляво. Разкривените устни. Едната вежда свършваше по средата, вероятно към нея бе пришито парченце кожа от друго място.

— Тъмно е — каза тя. — Това е добре.

Брамал потегли.

Ричър и Сандерсън изчакаха на банкета. Не се виждаха преминаващи автомобили. Сандерсън дъвчеше усилено. Последната ивица от един сантиметър, останала от пластира. А може би половината от нея. Нищо чудно да я бе скъсала на две. Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш. Ричър се надяваше, че тя знае какво прави. Фентанилът не действаше както преди. Изглеждаше му неспокойна. Може би защото това бе последната ѝ лентичка. Вероятно винаги изпитваше безпокойство, когато вземаше последната си лентичка. В момента тя приличаше на цирков акробат, който се люлее на трапец, пуска се и полита във въздуха с надеждата някой да я хване, преди да падне на земята. Дали това не бе новият златен стандарт на усещането за несигурност? Наркоман с празни джобове. Надвиснал над бездната. Останал без никакви запаси.

Изминаха стоте метра в обратната посока и се изравниха с табелата. Само за служебни автомобили. Не се виждаше нищо.

— Готова ли си? — попита Ричър.

Хукнаха напред, притичаха през пътното платно, заобиколиха табелата и излязоха на отбивката. Спряха, за да си поемат дъх и да се огледат. Намираха се на помощен път, пригоден за тежки машини. Отсечката бе достатъчно дълга, за да потъне краят ѝ в мрака. От двете ѝ страни бяха посадени дървета, за да я разкрасят, но тя пак си оставаше скучен и тъмен помощен път, нищо повече.

— Имаш ли фенерче? — попита Сандерсън.

— Не — отвърна Ричър.

— Господин Брамал можеше да ни даде едно назаем. Сигурна съм, че се е запасил с няколко.

— Харесваш ли го?

— Мисля, че сестра ми е направила добър избор.

Потеглиха в мрака. Луната светеше достатъчно ярко, а от време на време им помагаха и фаровете на колите, които проблясваха като светкавица на фотоапарат. Благодарение на това успяваха да се ориентират. Отклонението бе дълго над осемстотин метра от началото до края и отвеждаше до хангар, който изглеждаше достатъчно просторен, за да побере голямо количество тежко оборудване. Ричър и Сандерсън останаха сред дърветата и огледаха околността. Видяха общо четири рампи, две отпред и две отзад, които придаваха на хангара вид на огромно насекомо. Отпред и отзад имаше по една врата. Затворени. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито кола. Нито пък се чуваше звук. Гараж за снегорини в края на лятото. Пустеещ.

— Колко е часът? — попита Сандерсън.

— Десет — отвърна Ричър. — Остават ни два часа.

— Ще успеем ли?

— Мисля, че това е мястото. В гласовото съобщение се споменаваше път, който води до гараж.

— Това е било тогава. Сега може да използват друг.

— Къде ще намерят толкова подходящо място? Съмнявам се. Този гараж е чисто злато.

— Изглежда запустял.

— Още е рано. Мисля, че точно това е идеята. Идват и си тръгват много бързо. Мястото е скрито. Кой обръща внимание на подобни отбивки? За обикновените шофьори те буквално са невидими.