Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Не насочвай оръжие към мен — каза Ричър.

— Защо, по дяволите? — попита Стакли.

— Това би било голяма грешка.

— Че как може да е грешка?

Стакли вдигна пистолета. Държеше го с две ръце. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Мишена с размерите на врата на плевня.

— Как може да е грешка? — повтори Стакли.

— Почакай и ще видиш — отвърна Ричър. — Нищо лично.

Главата на Стакли експлодира.

Чу се влажен пукот като от диня, паднала от масата и пръснала се на земята. Последваха го острото свистене на свръхзвуковия куршум и силният гърмеж от М14. Кървав облак обви главата на Стакли и парчетата от нея паднаха вертикално, следвайки тялото му. Резултатът бе купчина дрехи, крайници и безжизнена плът. Ричър погледна към къщата и видя Роуз Сандерсън на прозореца да оценява траекторията на изстрела. А той бе доста добър, призна Ричър. От сто метра тя бе пратила куршума между Ричър и каубоите и бе улучила Стакли точно над ухото. Бе постигнала това с пушка, която армията бе извадила от употреба двайсет години преди да се роди самата тя. Впечатляващо.

Сандерсън излезе от къщата и тръгна надолу по пътеката. Бе спуснала качулката напред и носеше пушката с една ръка. Отдясно тичаше Брамал, а отляво идваше Макензи, която най-трудно щеше да понесе случилото се, но поне на теория имаше най-голяма практическа полза от него. В случилото се имаше дори морална полза, но теорията не е в състояние да пренебрегне гледката, която представлява човешка глава, пръсната от високоскоростен куршум. Това е пурпурночервена маса, от която се издига топла пара на фона на студения планински въздух. Макензи се обърна и погледна сестра си. Тя се научи да убива хора, а аз не. Едно е да говориш за това. Съвсем друго е да го видиш с очите си.

— Благодаря, майоре — каза Ричър.

— Колко стока караше? — попита Роуз.

Най-важният въпрос за нея.

— Малко — отвърна Ричър.

— По дяволите!

Сандерсън заобиколи тялото на Стакли и надникна отзад в пикапа. Отметна одеялото и огледа кутиите. Раменете ѝ увиснаха. Резултатът не я изненадваше, но определено я разочароваше. Плановете оцеляват само до първата среща с врага. Извърна се и погледна Ричър, сякаш да му каже: Прекалено лесно се справихме с този, не мислиш ли?

— Откъде се снабдява със стока? — попита тя.

— Разговорът ни не стигна толкова далече — отвърна Ричър.

— От пералнята на Скорпио, нали?

— Не. Оттам не минава никакъв трафик. Не се извършва нито товарене, нито разтоварване. Каквото и да прави Скорпио, прави го далече от пералнята.

— Какво точно ти каза Стакли?

— Отивали в някакъв склад, нареждали се на опашка и чакали до полунощ.

— Къде?

— Получавал съобщения на телефона. Той е там някъде.

Последваха щракане на ключалки и отваряне и затваряне на вратички. Поне дванайсет. Отзад в пикапа имаше куп скрити отделения като на някоя яхта.

— Няма никакъв телефон — обяви Сандерсън.

— Разбира се, че няма — каза Ричър. — Каза го, за да ме заблуди. Искаше да се добере до пистолета.

— Как ще разберем къде трябва да отидем?

— Няма как.

Сандерсън не помръдваше от мястото си. Дребничка, унила, съкрушена. Тя беше наркоманка и току-що бе убила своя дилър. А това бе същинска катастрофа за нея. Все едно бе скочила от покрива на небостъргач. Сега летеше стремглаво надолу, вятърът свиреше покрай ушите ѝ, а ужасът замъгляваше мислите ѝ. Всеки момент щеше да изпадне в паника.

— Забрави за телефона — каза Ричър. — Това беше лъжа. Измислица. Системата не може да работи по този начин. Склад, който е достатъчно голям, за да приема и изпраща автомобили, не може да се мести току-така. Тези неща не се уреждат в последната минута. Явно разполагат с постоянно място. Проверено и сигурно. Добре скрито.

— Но къде? — попита Роуз.

— Къде е обикновеният му телефон? — поинтересува се Брамал.

Бившият агент коленичи и дребната му фигура се приведе над трупа. Провери джобовете на Стакли и измъкна смартфон „Самсунг“ с размерите на книжка с меки корици. Дисплеят бе напукан. Нямаше парола. Брамал влезе в менюто на телефона.

— Заменил е Били преди три дни — обяви той. — Очевидно е ходил да взема стока вместо него.

Нямаше нито едно текстово съобщение от последните три дни. Нито един имейл. Но имаше гласово съобщение. Брамал го пусна, прослуша го и предаде съдържанието му на останалите.

— Има някакво шосе, което води до покрит гараж, където държат снегорини и прочие зимно оборудване. Сградата е огромна и е изцяло на тяхно разположение. На вратата има охрана.