Ли Чайлд - Точно в полунощ

После Ричър им каза как според него ще протече утрешният ден. Очерта го в най-общи линии. Планът му включваше само три стъпки с безброй неясноти между тях. Макензи бе ужасена. Брамал извърна поглед, сякаш за да каже: Само с това ли разполагаш? Сандерсън замълча, но Ричър почувства погледа ѝ под качулката. Долови, че обмисля плана внимателно. Защото тя рискуваше най-много. Но Роуз Сандерсън бе професионален войник. Знаеше, че плановете оцеляват само до първата среща с врага. След това всичко бе въпрос на късмет. Или на липсата му.

Ричър помоли Брамал да премести колата зад къщата така, че да не се вижда откъм просеката. После тръгна по пътеката, която водеше до хижата на каубоите. Откри ги седнали на верандата на ниска постройка, скована от дървени трупи, която някога вероятно бе използвана от ратаите, работили в ранчото. Двамата пиеха бира от кутийки. Сториха му се разстроени, измъчвани от угризения или изпаднали в шок от случилото се. Към това вероятно трябваше да се прибавят страх и примирение, особено от страна на каубоя с ботушите, продиктувани от обстоятелството, че право към теб върви човекът, когото си се опитал да убиеш, но не си успял. Това бе атавистично чувство, което показваше мястото му на обществената стълба и датираше от времената, когато единствените стълби са били дърветата.

— Живеем в странно време — каза Ричър.

Никой не му отговори. Вероятно смятаха, че си е заслужил правото да говори, без да го прекъсват. Че може да им изнесе цяла лекция. А Ричър искаше да им каже, че не таи лоши чувства. Разбира напрежението, на което са били подложени. Разбира как то е изкривило правилната им преценка. Но не го направи. Стори му се прекалено сложно. Вместо това им каза какво трябва да направят за него. Обясни им го подробно, стъпка по стъпка, повтори го отново и им даде онова, от което имаха нужда. Видя, че то е за предпочитане пред прошката.

Двамата каубои вдигнаха глави със сантиметър-два, а в очите им грейна нова решимост, сякаш следваха повелите на някаква архаична правосъдна система, в която можеха да спечелят свободата си чрез труд или глоба.

Ричър се запъти обратно към дома на Сандерсън. Вътре светеше лампа. Провери къде Брамал е оставил тойотата. Тя не се виждаше откъм просеката. Брамал се бе справил добре като за бивш федерален агент. Ричър се върна в едностайното си бунгало. В бунгалото на Макензи светеше, както и в това на Брамал. И двамата се приготвяха да си лягат. Сигурно си имаха различни ритуали. Брамал вероятно почистваше костюма си с четка като английски иконом. Макензи несъмнено следваше по-сложен ритуал, включващ различни козметични кремове и мазила. Това правеше и Сандерсън.

Ричър си легна. Стени от дървени трупи, таван от дървени трупи… Намираше ги за привлекателни. Бяха толкова масивни и солидни. Създаваха усещане за безопасност.

Каубоите бяха станали призори и в момента пиеха кафе от железни канчета, седнали на верандата на ратайската къща. Слънцето се издигна иззад планините и хвърли дълги сенки върху равнината. Роуз Сандерсън продължаваше да спи. Тя не бе от ранобудните. Фентанилът се бе погрижил за това. Брамал вече бе станал, беше взел душ, облякъл костюма, вързал вратовръзката, сресал косата си. В този момент се събуди и Макензи и изживя няколко щастливи мига на забрава, в които сякаш нищо не се бе случило. После си спомни и част от нея пожела да се върне към съня, но друга част пожела да скочи на крака и да направи нещо, каквото и да било, стига това да създаваше усещането, че върши някаква работа. В крайна сметка надделя онази половина, която се стремеше към съня. Но само за кратко. Въздухът бе хладен. Късна лятна сутрин високо в планините.

Час по-късно каубоите се спуснаха към края на просеката и зачакаха там, както бяха направили предишната сутрин и по-предишната, с тази разлика, че сега бяха двама, а не трима. Безкрайно търпеливи, те стояха на място, без да разговарят, сякаш бяха част от пейзажа.

В дома си Роуз се размърда в леглото и се събуди. Протегна ръка към нощното шкафче и опипа повърхността му. Два пластира. Бяха на мястото си. Тя въздъхна с облекчение и се отпусна на възглавницата. Вече можеше да стане. Брамал бе приготвил кафе в миниатюрния си кухненски бокс и го пиеше на верандата. Макензи бе още под душа.

Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Слънцето се катереше все по-високо и по-високо на хоризонта и най-сетне се появи иззад скалистите ридове, които ги заобикаляха. Обагри листата на дърветата, под които бяха застанали, и затопли въздуха. Роуз вземаше душ. Брамал продължаваше да стои на верандата, макар отдавна да бе изпил кафето си. Просто чакаше. Животът го бе приучил на търпение. Макензи седеше в креслото в своето бунгало и разговаряше със съпруга си. Двамата обсъждаха избора на лекари.