Ли Чайлд - Точно в полунощ

Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Чакаха своя човек, своята връзка, своя доставчик. Това бяха часове, пропилени на вятъра. Но такъв бе животът на наркоманите. Подпираха се на дърветата и дишаха чист планински въздух, примесен с аромат на борове. Роуз Сандерсън вече бе облякла сребристия суичър и бе придърпала качулката напред. Бе отрязала ново парче алуминиево фолио, бе го намазала с мехлем и поставила на място. Стоеше в дневната, широко разтворила прозореца. Бе заела позиция. Бе готова. Както и Брамал, който бе навлязъл на петдесетина метра навътре в гората. Бившият агент седеше на един пън. Макензи също бе навлязла на петдесетина метра навътре в гората, в другата посока. Беше се облегнала на ствола на една ела и слънчевите лъчи галеха косата ѝ.

Минута по-късно откъм просеката долетя рев на автомобилен двигател и вой на гуми, които едва изкачват стръмния склон. Каубоите застанаха от двете страни на просеката. Между дърветата се показа старият очукан пикап, понесъл надстройката на каросерията както костенурка корубата си. Зад волана седеше Стакли, който огледа поляната. Не видя черната тойота. Нито едрия тип. Нито някой друг.

Спря. Каубоят с ботушите пристъпи напред. Стакли излезе от колата.

— Как си? — попита той.

— Длъжник си ни — отвърна каубоят.

— За какво?

— За едрия тип.

— Свършихте ли работа?

— Вчера следобед.

— Как го направихте?

— Подмамихме го в гората и го гръмнахме с пушката.

— Нещо против да ми покажете?

— Няма проблем — отвърна каубоят. — Но ще трябва да вървим час нагоре по склона. Не искахме да го намерят прекалено скоро.

— Как мога да съм сигурен, че сте го направили?

— Нали ти казваме.

— Трябва ми доказателство. Това е твърде голям разход за мен.

— По две кутии на всеки.

— Две кутии общо — отвърна Стакли. Огледа се отново и каза: — Вчера бяхте трима.

— Приятелят ни е неразположен.

— Какво му е?

— Боли го гърлото.

— Трябва ми доказателство за едрия тип — настоя Стакли. — Това е сделката.

Каубоят с ботушите пъхна ръка в джоба си и извади тънко синьо тефтерче. Със сребристи букви на корицата. Не, не беше тефтерче, а паспорт, издаден най-вероятно преди три години, леко омачкан и оръфан по краищата. Подаде го на Стакли, който го отвори. И видя снимката на едрия тип. Огледа каменното му изражение. Казваше се Джак Ричър. Без второ име.

— Взехме го от джоба му — обясни каубоят.

Стакли прибра паспорта в джоба си.

— Ще го задържа като сувенир — каза той.

— Няма проблем.

— Браво на вас.

— За нас беше удоволствие.

— Но ме хващате в неподходящ момент — заяви Стакли. — Бизнесът върви прекалено добре. Запасите намаляха.

— Какво означава това?

— Налага се да изчакате.

— Уговорката не беше такава.

— Какво трябваше да направя? Да откажа друга доставка само защото бяхте обещали да направите нещо? Честно казано, не очаквах да се справите толкова бързо. Не мога да задържам стока заради нечии обещания.

— Нищо ли не ти е останало?

— Почти нищо.

— Ще ни покажеш ли? — попита каубоят.

— Разбира се — отвърна Стакли.

Нямаше нищо против. Бързо намаляващите количества от дадена стока са най-добрата реклама за качествата ѝ. Това диктуваха принципите на модерната търговия. Парите трябваше да се завъртат колкото се може по-бързо. Правило номер едно. Стакли се извърна към пикапа.

И се озова лице в лице с едрия тип от паспорта.

Ричър бе излязъл от гората и се бе промъкнал на около метър от Стакли. Канеше се да го удари в бъбрека, но той се извърна в същия миг и юмрукът на Ричър се заби в корема му. Стакли се преви на две, а Ричър използва същата ръка, за да го просне на земята, след което го претърси. В един от джобовете на якето намери собствения си паспорт, в друг — деветмилиметров пистолет, още един, двайсет и два калибров, затъкнат в единия ботуш, и автоматичен нож в другия. Деветмилиметровият бе стар „Смит и Уесън“ с ръкохватка от лакирано дърво. Двайсет и два калибровият беше „Ругър“ и макар да не спадаше към джобните или дамските пистолети, спокойно се побираше в ботуш. Автоматичният нож бе пълен боклук, произведен в Китай, най-вероятно във фабрика за играчки. Стакли лежеше проснат на земята, охкаше и пъшкаше, което според Ричър бе прекалено за човек, понесъл толкова слаб удар.

Ричър претърси кабината на пикапа. В жабката не откри нищо интересно. Под шофьорската седалка обаче намери метална скоба, която по принцип би трябвало да служи като стойка за пожарогасител. В този случай обаче скобата бе модифицирана така, че да побере още един стар деветмилиметров пистолет с дървена ръкохватка — „Спрингфилд Р9“. В кабината нямаше нищо друго с изключение на касови бележки от бензиностанции и хартиени обвивки от сандвичи.