Ли Чайлд - Точно в полунощ

— Ти не си част от тях.

— Човек никога не ги напуска напълно — отвърна Ричър. — Не и ако е достатъчно съвестен.

Ноубъл замълча. Отново шах и мат. Нямаше какво да възрази.

— Три дни — повтори Ричър. — Не се тревожи. Отпусни се, иди на кино, позабавлявай се.

Той изключи телефона и тръгна обратно към къщата. Брамал го пресрещна по средата на пътя. Ричър му върна телефона.

— Три дни — каза той. — Освен това забравя за Роуз.

— Добре си се справил.

— Благодаря.

— В замяна на какво?

— Ще го оставим да събере отломките.

— Какви отломки?

— Сигурен съм, че ще има отломки.

— Искаш да кажеш, че имаш идея?

— В съвсем суров вид — отвърна Ричър. — Трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Когато беше в Рапид Сити, следеше пералнята на Скорпио. Защо? Какво очакваше да видиш там?

— Отначало клиенти. Според данните от телефонната компания Роуз е звънила там веднъж. Кой друг би звънял в пералнята? Само клиент. Реших, че може да е изгубила нещо там. Или се е интересувала от работното време. Предположих, че това означава, че Роуз живее наблизо. Или е живяла наблизо по някое време.

— Но не си видял клиенти.

— Само един-двама.

— А някакъв друг трафик?

— Никакъв.

— Наблюдаваше ли задната врата?

— Там видях само два мотора.

— И нито товарене, нито разтоварване?

— Абсолютно никакво — заяви Брамал. — Дори нямат товарна рампа. Вратата е съвсем обикновена.

— Добре — каза Ричър.

В този момент се появи Макензи и ги уведоми, че ще потърси бунгала, в които да прекарат нощта. Явно Роуз ѝ бе казала, че наблизо има поляна с четири малки къщи. Проветрени, готови да посрещнат гости. Очевидно Роуз се бе грижила за тях, защото бе решила, че е срамота такива хубави бунгала да тънат в мръсотия.

Откриха пътеката. Тя по нищо не се отличаваше от всички останали, които Ричър бе видял напоследък, включително от онази, на която каубоят бе насочил оръжие към него. Единствената разлика бе в това, че тази бе по-равна и удобна. След стотина метра излязоха на поляна с четири едностайни бунгала, построени около празно пространство с размерите на тенискорт. Приличаха на миниатюрно селце. Бяха сковани от дървени трупи и макар да се различаваха на вид, всичките бяха строени солидно, но не надхвърляха размерите на гараж. И четирите врати бяха отключени. Брамал си избра едно бунгало наслуки. Макензи се нанесе в срещуположното. От останалите две Ричър предпочете това с южното изложение.

В големите градове биха нарекли подобно жилище студио. В него имаше дневна с легло (или спалня с канапе) плюс малък кухненски бокс и още по-малка баня. Ваканционно жилище за летни партита, предположи Ричър. Хранили са се, пили са, забавлявали са се в голямата къща, но са идвали да нощуват тук. Може би четири двойки, които са се познавали. Остави четката си за зъби в стъклената чаша в банята и когато излезе навън, видя, че Макензи го наблюдава от прага на своето бунгало.

— Съпругът ми вече търси подходящ лекар — заяви тя. — Взел си е отпуск. Наясно е какво ни трябва. Икономката приготвя апартамента. Господин Брамал ще ни закара до Илинойс. Сигурна съм, че ще пътуваме удобно в колата му.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Джипът е хубав.

— Предполагам, че останалото зависи от теб.

— Останалото?

— Преодоляването на пропастта.

— Добре — каза Ричър. — Струва ми се справедливо.

— Дано да успееш.

— Работя по въпроса.

— Ще се получи ли?

— Отначало ще ѝ бъде трудно. Ще изпитва несигурност. Но трябва да се справи. Надявам се да е така. Каза ми, че у нея е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън. Постъпи умно, като ме помоли да задържа пръстена и да ѝ го пазя. Явно добре осъзнава своето състояние. И знае какво прави… макар и до известна степен. Все още може да разсъждава както някога. В даден момент ще трябва да ни се довери и ние ще трябва да ѝ се доверим.

— Кога ще тръгнем?

— Утре — отвърна Ричър.

Вечеряха заедно с продуктите, купени от магазина в Ларами. Роуз се бе надрусала и изглеждаше щастлива и възбудена. Макар и все така скрита зад качулката и фолиото, тя се усмихваше, смееше се, разговаряше, слушаше, отговаряше. Макензи се смееше заедно с нея, като основната ѝ цел бе да излъчва безкрайна енергия и подкрепа — като мощен лъч светлина в научнофантастичен филм. През половината от времето тя се опитваше да превърне този лъч в нещо солидно и стабилно, за което сестра ѝ да се улови, а през останалата половина излъчваше безнадеждно объркване от необичайната ситуация, в която се бе озовала. Макензи се носеше по течението. Стари, много стари приказки разказваха за красива сестра, която се върнала обезобразена у дома. Следваха гняв и негодувание, но всичко завършваше с топъл, прочувствен финал. Ситуацията тук бе съвсем различна. И двете бяха красивата сестра, и двете бяха започнали наравно. Нямаше гняв, нито негодувание. Те бяха една и съща личност. Почти. Ричър усещаше как въздухът помежду им трепти на приливи и отливи, как на моменти двете се превръщат в един организъм. Бяха неразривно свързани. Бяха едно цяло. Но никоя от тях нямаше представа как функционира тази връзка. Или как изглежда, погледната отстрани. По какъв начин можеха да опишат самите себе си в момента? Като аз и тя? Вече не като ние? Досега не си бяха задавали подобни въпроси.