Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Това има ли връзка с новината, която ти сервирах вчера?

— Да. Трябва да знам дали има още нещо, свързано с Китаб — известен още като Готфрид Блиц, — което криеш от мен.

— Това е всичко, приятелю. За пръв път чух за него преди два дни от устата на Гасан.

— Това отнася ли се и за плана им? Твърдиш, че не сте имали предварителни данни за терористична клетка, готвеща атентат на територията на Швейцария? Или за негови съучастници? Името Ламерс звучи ли ти познато?

— Маркус, започваш да ме изнервяш. Какво точно искаш да знаеш? — ядоса се Палумбо.

— Искам да разбера дали твой екип работи на моя територия.

— За какъв екип става въпрос?

— Не знам как точно го наричате. Мокри поръчки, ликвидации, санкции…

— Дяволски странен въпрос ми задаваш, Маркус — сниши глас Палумбо.

— Да, така е. Смятам, че ми дължиш отговор.

— Аз пък смятам, че оправих дълга си още вчера.

— Вчерашният ни разговор беше служебен. Не само наш интерес е да спрем Гасан и приятелчетата му, но и във ваш. Победата ще е обща.

— Може би — призна Палумбо. — Но така или иначе, за да ти отговоря, ще трябва да споделиш още.

Фон Даникен въздъхна, обмисляйки какво количество информация би могъл да разкрие. Не че имаше особено голям избор. Такава беше цената, която плащаш, когато работиш рамо до рамо със суперсила. Или по-точно, както напоследък бе видно — с единствената суперсила. Не можеше да очаква от Палумбо да му изкаже тайните си ако самият той не направеше същото.

— И ние работим по случая Блиц, но от малко по-друг ъгъл. Този човек, когото споменах — Тео Ламерс, — е бил негов съучастник. Двамата са се срещнали преди четири дни. Смятаме, че Ламерс е снабдил Блиц с „търтей“, последна дума на техниката, способен да лети с петстотин километра в час и да побере двайсет килограма пластичен експлозив във външна капсула. Ламерс е бил убит на другата вечер след срещата им. Професионална работа. Предполагаме, че същият човек е ликвидирал и Блиц. Имаме доказателство, че килърът е от вашите.

— Какво е това доказателство?

Фон Даникен му разказа за куршумите, натопени в отровата, за индианското поверие и връзката му със салвадорските отряди, подчинени на ЦРУ.

— Струва ми се, че малко се увличаш — отвърна Палумбо. — Суеверни индианци, отряди на смъртта, отрова… Връщаш ме трийсет години назад, това е древна история.

— Не смятам, че който и да било от двама ни вярва в случайните съвпадения.

— Тук ме хвана натясно — призна Палумбо, но така и не отговори на въпроса му.

— Фил, ще те попитам направо — този човек на служба при вас ли е, или изпълнява платени поръчки самостоятелно? — припряно заговори Фон Даникен.

— Не мога да ти кажа. Нещата, за които споменаваш, случват по нареждане на Оперативен отдел. Шестия етаж. Фишът със заплатата ми изобщо не може да се мери с техните. Не мисля, че заместник-директорът ще е доволен, ако започна да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Това ми е ясно — прекъсна го Фон Даникен. — Но все някой плаща на този човек. Някой го напътства в правилата посока. Струва ми се, че той е много по-наясно какво става, отколкото аз или ти. На мен поне това ми изглежда плашещо. Мислех си, че би могъл да поразпиташ тук-там. Да кажем… неофициално.

— Неофициално ли? — замисли се за миг Палумбо.

— Каквото успееш да разбереш…

— Жабешка отрова, а? И тогава ще сме квит, така ли?

— Чисти сметки — заяви Фон Даникен с онзи типичен за американците ентусиазъм, когато искаха да засвидетелстват, че държат на думата си.

Палумбо замълча, оставяйки Фон Даникен да слуша единствено стържещите шумове, съпътстващи безжичните комуникации.

— Добре тогава — обади се най-после той.

— Добре какво? — едва не подскочи Фон Даникен.

— Ще се чуем по-късно — каза Палумбо, без да уточнява повече.

Връзката прекъсна.

Приятната пететажна сграда на улица „Валдхое“ 30 се намираше в спокоен жилищен квартал на Берн, недалеч от центъра на града. По тротоара, на двайсетина метра един от друг, стърчаха оголените скелети на брезите като стражи на пост.

Джонатан премина бавно с колата покрай сградата, за да огледа дали някой не я наблюдава. В четири часа следобед наоколо нямаше жива душа. Не забеляза нищо подозрително и паркира три пресечки по-надолу по улицата.

Ема е истинска, защото и Беа е истинска, повтаряше си той, докато излизаше от колата. По пътя от Цуг си припомни всичко, което знаеше за Беа. Трийсет и пет годишна, архитект по образование, с диплома от университета в Лийдс, без да е практикувала професията си нито за ден. През различни периоди от живота си Беа беше и неудовлетворен артист, и неудовлетворен фотограф, и неудовлетворен художник. Луташе се непрекъснато. Свободен дух, объркана душа, но все пак истинска. Плът и кръв в широки джинси, скъсано кожено яке и начин на мислене, напълно пасващ на външния й вид…