Сега пък друг мъж, с прободна рана на шията. Кръвта му буквално се лееше по коридора!
Нямаше да допусне същата грешка отново.
Върна се в дневната, взе телефона и набра номера на полицията.
— Да, господин полицай — каза тя. — Бих искала да съобщя за… — Не беше съвсем сигурна за какво точно. Мъжът все пак си имаше ключ. Ала бързо отпъди колебанията си. — Бих искала да съобщя за нарушител на улица „Валдхое“ 30… Моля, елате веднага. В момента е в сградата.
* * *
Били са и тук. Този път не са се стремили да прикрият присъствието си, отбеляза Джонатан. Пред себе си виждаше явните следи от старателен, методично проведен обиск.
Влезе в просторната, оскъдно обзаведена всекидневна. Възглавничките на черния кожен диван се търкаляха по земята. Празни лавици, струпани на пода книги и вестници. Заметнат на една страна персийски килим. В стаята имаше удобно луксозно кресло. Лъскава масичка за кафе с прекалено много хром и полиран метал по нея. Къс стомана със странна форма, който играеше роля на скулптура. Някой бе обитавал този дом. Ала това не беше Ема…
Джонатан извади от джоба си шофьорската книжка и се загледа в снимката на съпругата си. Мебелировката подхождаше на елегантните очила, на опънатата назад коса, на яркото червило. Това бе домът на Ева Крюгер.
Насили се да направи обиколка на жилището. Кухнята беше стерилно чиста. Шкафовете зееха отворени. Чиниите стояха струпани на купчини по плотовете. Чашите също. Надникна в хладилника. Портокалов сок. Бяло вино. Шампанско. Кутийка черен хайвер от белуга. Глава лук. Опаковка пълнозърнест хляб. Буркан с туршия. Апартамент, в който да разпусне по време на „светкавично сафари“. Във фризера имаше покрита със скреж бутилка полска водка. Погледна марката — „Зубровка“, с екстракт от бизонска трева. На поставка над нея се охлаждаха две малки чашки.
Отвори бутилката и си наля една глътка. Водката беше с бледожълт цвят и консистенция на сироп. Допря чашата до устните си и отметна глава назад.
— За Ема — каза на глас. — Която и да е тя всъщност.
Огнената течност се плъзна по гърлото му.
Завладя го мъчително усещане за самота. Тежестта притисна раменете му и десетте крачки, които измина до кабинета, му се сториха като безкрайно пътешествие.
Малка стая. Безупречно подредена. Метално писалище и дизайнерският стол на Херман Милър, който Ема умираше от желание да притежава, но не можеше да си позволи. Компютърът го нямаше, но захранващите кабели лежаха на земята до лазерен принтер. Никакви документи, никакви записки…
Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани на топка и захвърлени в единия ъгъл. Възглавниците зееха разпорени. В гардероба висяха няколко костюма. Симфония в черно — „Армани“, „Диор“, „Гучи“… Подходящи за тях обувки, 36-ти номер. Номерът на Ема. Защо ли непрекъснато си правеше труда да проверява, след като вече знаеше? Коктейлна рокля, също в черно, с толкова предизвикателна кройка, че да изтръгне въздишка и от най-отегчения гост.
Джонатан неволно си представи как Ема влиза в стаята, облечена в нея. Очите му се плъзнаха по дългите й крака, спряха с наслада върху деколтето й и продължиха нагоре, към медночервените къдрици, разпилени по раменете й. Да, реши той, щеше да изпълни предназначението си. Прекрасен избор на облекло за сервиране на водка с черен хайвер за двама.
Двама души, две самоличности… Коя от тях обаче беше реална? Как да успее да различи истината от измислицата? И щом той не можеше, как се е справяла Ема?
Осъзна, че и той е бил част от това. Доктор Джонатан Рансъм, лекарят пътешественик, удобно поставян в най-горещите точки на света. Накрая го бяха изпратили в Женева, за да може Ема да се заеме с този проект ТАР… Каквото и да означаваше това.
Джонатан в ролята на пионка.
Или на прикритие…
Приседна на ръба на леглото и взе телефона. Сигналът „свободно“ измърка в ухото му. Свърза се с международен оператор и поиска номера на болница „Св. Мери“ в Пензанс, Англия.
„Кога бе започнала цялата тази история?“ — запита се той. Преди Бейрут беше Дарфур. Преди Дарфур — Индонезия, Косово и Либерия, където Ема го чакаше в очукания си джип на летището.
Къде бе взела решението си тя? И по-точно, кога?
Джонатан си записа номера на болницата и го набра. Отсреща вдигна приятен глас с британски акцент и той помоли да го свържат с деловодството. След като в слушалката прозвуча женски глас, той каза:
— Обаждам се от Швейцария. Съпругата ми почина наскоро и ми е нужно копие от удостоверението й за раждане за пред властите. Родена е във вашата болница.
Читать дальше